— Знаете ли колко уреда трябва да контролира един сегашен пилот?
— Че отде мога да зная?
— Нищо де. Кажете една цифра.
— Ама каква цифра искате да ви кажа? Защото моят чифликчия нямаше никакъв такт.
— Кажете каква да е цифра!
— Седем.
— Сто и три.
И ще бъда доволен.
Моето спокойствие иде и от това, че всички уреди, с които съм отрупан, заеха местата си и добиха значението си. Всичкият този куп черва от тръби и кабели е станал мрежа за предаване на движение. Аз съм един организъм, разстлан по самолета. Когато завъртя онова копче, за да затопли постепенно и по-силно дрехите ми и кислорода, самолетът произвежда моето добро самочувствие. Всъщност кислородът е много сгорещен и ми пари носа. Кислородът пък се разпределя от един сложен уред съобразно височината. Сега самолетът ме храни. Преди полета това ми изглеждаше някак не човешко, но сега, кърмен от самия самолет, усещам нещо като синовна нежност към него… Нещо като нежност на кърмаче. Що се отнася до тежестта ми, тя се разпределя по подпорните точки. Тройният пласт от навлечените една върху друга дрехи и тежкият парашут на гърба ми се облягат на седалището. Огромните ми обуща лежат върху крачното кормило. Ръцете ми, в плътни и корави ръкавици — съвсем непохватни на земята, сега леко управляват кормилото. Управляват кормилото… Управляват кормилото…
— Дютертр!
— … син… питан?
— Проверете първо контактите си. Аз ви чувам само по-късано. Вие чувате ли ме?
— … увам… ви… капи…
— Я раздрусайте всичките си партушини! Чувате ли ме?
Гласът на Дютертр става отново ясен:
— Чувам ви много добре, господин капитан!
— Добре. Днеска лостовете пак замръзват: кормилото — мъчноподвижно, а крачното кормило — изцяло сковано!
— Весела работа. Каква е височината?
— Девет хиляди и седемстотин.
— Студът?
— Четиридесет и осем градуса. А вие как сте с кислорода?
— Добре, господин капитан.
— Картечник, как е кислородът? Никакъв отговор.
— Картечник, хей! Никакъв отговор.
— Дютертр, чувате ли картечника?
— Не чувам нищо, господин капитан…
— Викайте го!
— Картечник, хей, картечник! Никакъв отговор.
Но преди да се спусна надолу, силно раздрусвам самолета, за да събудя оня, ако е заспал.
— Господин капитан?
— Картечник, вие ли сте?
— Аз… хм… да…
— Не сте ли уверен, че сте вие?
— Да!
— Защо не ми отговорихте?
— Правех опит с радиото. Бях откачил!
— Вие сте негодник! Съобщава се предварително за това. Аз щях да се спусна долу: мислех, че сте умрял.
— Аз… не.
— Вярвам ви, щом казвате. Но да не ми изиграете пак такъв номер! Предупредете ме, да ви вземе дяволът, преди да откачите свързването.
— Извинете, господин капитан. Разбрано, господин капитан. Ще предупредя.
Защото организмът не усеща спирането на кислорода. То се проявява в едно смътно приятно чувство, което след няколко секунди води до загубване на свяст и след няколко минути до смърт. Та непрекъснатото следене дали кислородът тече е необходимо, също както и пилотът да следи за състоянието на неговите пътници.
И аз стискам на пресекулки тръбичката, която подхранва моята маска, та носът ми да усети топлите въздушни приливи, които носят живот…
Накъсо, аз върша занаята си. Не изпитвам нищо друго, освен физическото удоволствие на пълноценни действия, изпълнени със смисъл. Не изпитвам нито чувство на голяма опасност (когато се обличах, бях много по-тревожен), нито чувство на някакъв голям дълг. Битката между Запада и нацизма тоя път, в съответствие с моите действия, е действие с ръчките, лостовете и крановете. Добре е така. Обичта към бога на клисаря става обич към паленето на свещите. С равна стъпка клисарят върви из църквата, която не вижда, и му стига да запалва един след друг, като цъфнали цветя, полилеите. Когато запали всичките, той си търка ръцете. Гордее се със себе си.
Аз нагласих чудесно хода на моите перки и държа посока горе — долу към необходимия градус. Ако Дютертр наблюдава компаса, той трябва да е възхитен от това.