— Дютертр… аз… как е посоката по компаса… правилна ли е?
— Не, господин капитан. Голямо отклонение. Карайте вдясно.
Е, нищо!
— Господин капитан, минаваме бойните линии. Започвам снимките. Каква е височината по вашия висотомер?
— Десет хиляди.
VI
— Господин капитан… компаса!
Точно тъй. Отклонил съм се вляво. Това съвсем не е случайно… Град Албер ме отблъсва от себе си. Аз го усетих много отдалеч, пред нас. Но той обременява вече тялото ми с цялата тежест на своето „предварително забраняване“. А каква памет се потайва в плътността на нашето тяло! Моето тяло си спомня за претърпените падания, за счупванията на черепа, за безсъзнанията, лепкави като сироп, за нощите в болницата. Тялото ми се страхува от удари. То се опитва да избегне Албер. Когато не го следя, то се отклонява вляво. То дърпа вляво, подобно стар кон, който се бои за през цял живот от някое препятствие, което веднъж го е уплашило. Тук въпросът е до моето тяло… не до духа ми… И когато съм разсеян, тялото ми скришом използува това и офейква от Албер.
Защото не изпитвам нищо, което да е много мъчително. Не ми се иска вече да избягна това поръчение. Преди малко смятах, че ми се е искало. Казвах си: „Ларингофоните ще бъдат повредени. Много ми се спи. Ще отида да спя.“ Представях си това мързеливско легло като нещо чудесно. Но в същото време дълбоко в себе си знаех, че не можеш да очакваш нищо от едно поръчение, което си избягнал, освен чувство на неприятно неудобство. Същото е, когато една необходима промяна не стане.
Това ми припомня колежа… Когато бях малко момче…
— Господин капитан!
— Какво?
— Не, нищо… стори ми се, че видях…
Никак не обичам онова, което му се струва, че е видял.
Да… когато си малко момче, в колежа, ставаш прекалено рано. Ставаш в шест часа сутрин. Студено е. Търкаш си очите и предварително се измъчваш от неприятния час по граматика. Затова мечтаеш да се разболееш и да се събудиш в училищната болница, дето монахините с бели забрадки ще ти донесат в леглото подсладени настойки от билки. Въобразяваш си хиляди чудесни неща за тоя рай. Тогава, ако имах хрема, кашлях, разбира се, малко повече, отколкото бе необходимо. И в болницата, дето се събуждах, чувах звънеца, който биеше за другите. И, ако бях хитрувал малко повече, отколкото трябваше, звънецът хубаво ме наказваше: превръщаше ме в призрак. Тоя звънец вън звънеше истинските часове, звънеше за часовете със строгите класни занимания, звънеше за междучасията с тяхната глъчка, звънеше за часовете с топлотата на общата трапезария. На ония, живите, които бяха навън, той създаваше едно плътно съществуване, богато с беди, с нетърпения, с радости, със съжаления. А аз бях окраден, забравен, отвратен от блудкави билки, от влажното легло и от часовете без образ.
Нищо не можеш да очакваш от едно неизвършено поръчение.
VII
Наистина понякога, както днес, възложеното поръчение не може да те задоволи. Очевидно е, че ние играем игра, която само наподобява война. Играем на стражари и крадци. Спазваме точно поученията от нашите книги по история и правилата на нашите ръководства. Така аз карах нощес лека кола по терена за приземяване на самолетите. И часовоят, съгласно нарежданията, препречи щика си срещу тая кола, която можеше също тъй да бъде и танк! Ние си играем сега да препречваме щикове срещу танкове.
Как бихме могли да бъдем възторжени в тия малко жестоки игри, дето нашата роля, съвсем очевидно, е роля на фигуранти, когато поискат от нас да играем тая роля до смъртта си? Смъртта е сериозно нещо, тя не е игра на гатанки.
Кой би се обличал, пламнал от възторг? Никой. Дори Хошде, който е подобен на светец, стигнал до онова състояние на даряване, което несъмнено е съвършенството на човека. Хошде, и той, намира убежище в мълчанието. Та, когато се обличат, другарите мълчат навъсени и това съвсем не е стеснение на герои. Тая навъсеност не прикрива някакво възторжено състояние. Тя показва това, което е. И аз я познавам. Това е навъсеността на управителя, който не разбира нищо от нарежданията, дадени му от един отсъствуващ господар. И на когото той все пак остава верен. Всички другари мечтаят за тяхната спокойна стая, но ни един от нашите не би избрал наистина да отиде да спи!
Защото важното не е да бъдеш възторжен. При поражение няма никаква надежда за възторг. Важното е да се облечеш, да се качиш в самолета, да отлетиш. Онова, което ти мислиш, няма никакво значение. И дете, което би се прехласвало от мисълта за часовете по граматика, би ми се сторило превзето и подозрително. Важното е да направляваш себе си към цел, която в момента не се показва. Тая цел съвсем не е за разума, а за духа. Духът умее да обича, но той спи. Аз зная толкова добре, колкото и всеки свещенослужител, в какво се състои изкушението. Да бъдеш изкушаван, то значи да бъдеш изкушаван, когато духът спи, за да отстъпиш пред доводите на разума.