За какво излагам своя живот сред това свличане на планина? Не зная. Сто пъти са ми повтаряли: „Оставете да ви зачислят на едно или друго място. Вашето място е тук. Тук вие ще бъдете по-полезен, отколкото в ескадрила. Пилоти могат да се подготвят с хиляди…“ Доказателството бе неопровержимо. Всички доказателства са неопровержими. Моят разум одобряваше, но моят инстинкт надделяваше над разума.
Защо това разсъждаване ми изглеждаше измамно тогава, когато нямах нищо да му възразя? Казвах си: „Държат интелектуалците като запас, подобно на буркани конфитюр по лавиците на пропагандата, за да бъдат изядени след войната…“ Това не беше отговор!
И днес пак, както другарите, аз отлетях въпреки всички разумни съображения, въпреки всички очевидности, въпреки всички противодействия в момента. Скоро ще дойде часът, когато ще проумея, че съм имал право въпреки разума си. Обещал съм си, ако остана жив, тая нощна разходка през моето село. Тогава може би най-сетне и аз ще свикна. И ще видя.
Може би не ще имам да кажа нищо за онова, което ще видя. Когато някоя жена ми се види хубава, нямам какво да кажа по това. Просто, виждам я, че се усмихва. Интелектуалците разглобяват лицето, за да го обясняват по късове, но те не виждат вече усмивката.
Да проумееш, съвсем не значи да разглобяваш, нито да обясняваш. То е да се приближиш до онова, което се вижда. Но за да виждаш, трябва първо да участвуваш. Тежко чиракуване е това…
През целия ден моето село беше невидимо за мене. Преди поръчението въпросът бе само до кирпичени къщи и селяни — повече или по-малко мръсни. Сега въпросът е само до малко чакъл на десет километра под мене. Ето, това е моето село.
Но тая нощ някое дворно куче ще се събуди може би и ще залае. Винаги съм се наслаждавал от вълшебството на някое село, което сънува гласно чрез гласа на едно — единствено дворно куче в ясната нощ.
Нямам никаква надежда, че ще накарам другите да ме разберат, и това ми е съвсем безразлично. Нека моето село, настанено вече за сън, да се покаже само на мене със своите заключени порти на зърнените складове, на оборите и на обичаите!
След като се върнат от работа и разтребят трапезата, след като приспят децата и духнат лампата, селяните потъват в своето мълчание. И няма да има вече нищо друго, освен под хубавите твърди селски покривки бавното мърдане на дишащи хора — също като замиране на морски талази след буря.
През време на нощната равносметка бог спира употребата на богатствата. Тогава, когато хората почиват с длани, разтворени от играта на неотвратимия сън, който отпуска пръстите чак до съмване, тогава аз ще съзра по-ясно пазеното наследство от тия богатства.
Тогава може би бих могъл да съзерцавам онова, което няма никакво име. Бих вървял като слепец, чиито длани го водят към огъня. Той не би могъл да го опише, но въпреки това го е намерил. Така може би ще се покаже онова, което е добре да бъде закриляно, онова, което съвсем не се вижда, но е трайно като жаравата под пепелта на селските нощи.
Нищо не можех да очаквам от едно неизвършено поръчение. За да се разбере едно просто село, трябва най-напред…
— Господин капитан!
— Да?
— Шест изтребители, шест, вляво пред нас!
Това прозвуча като трясък на гръмотевица.
Трябва… трябва… и все пак бих искал да получа, докато е време, това, на което имам право. Бих искал да имам право на любов. Бих искал да узная за кого умирам…
VIII
— Картечник!
— Господин капитан?
— Чухте ли? Шест изтребители, шест, вляво пред нас.
— Чух, господин капитан!
— Дютертр, дали са ни видели?
— Видели са ни. Завиват към нас. Ние летим петстотин метра над тях.
— Картечник, чухте ли? Летим петстотин метра над тях. Дютертр! Далеч ли са още?
— … Няколко секунди.
— Картечник, чухте ли? Ще бъдат зад нас след няколко секунди.
Ей там, аз ги виждам! Малки. Рояк отровни оси.
— Картечник! Те минават напряко. След една секунда ще ги видите. Ей там!
— Аз… аз не виждам нищо. Ах! Виждам ги! Сега пък аз не ги виждам вече!
— Гонят ли ни?
— Гонят ни.
— Бързо ли се издигат?
— Не зная… Не вярвам… Не!
— Какво решавате, господин капитан? Дютертр пита.
— Че какво мога да реша! И млъкваме.
Няма нищо за решаване. Зависи само от бога. Ако бих завил, само бих скъсил разстоянието, което ни дели. Но тъй като ние се носим право срещу слънцето, а когато летиш на голяма височина, не можеш да се издигнеш с петстотин метра, без да закъснееш с няколко километра след дивеча, възможно е те, преди да стигнат нашата височина, дето ще добият скоростта си, да ни загубят в блясъка на слънцето.