— Картечник, все така ли са?
— Все така.
— Изпреварваме ли ги?
— Хм… не… да!
Зависи от бога и от слънцето.
Предвиждайки евентуална битка (макар че едно ято изтребители всъщност не се бие, а убива), аз се мъча, борейки се срещу него с всичките си мускули, да освободя крачното кормило. Изпитвам странно усещане, но изтребителите са още пред очите ми. И натискам с цялата си тежест стегнатите лостове.
В тая акция, която все пак ме превръща цял в някакво безсмислено очакване, за лишен път виждам, че всъщност съм много по-малко развълнуван, отколкото при обличането. Усещам също някакъв гняв. Благотворен гняв.
Но никакво опиянение от саможертвата.
Иска ми се да хапя.
— Картечник, изиграхме ли ги?
— Изиграхме ги, господин капитан. Ще караме.
— Дютертр… Дютертр…
— Господин капитан?
— Не… нищо.
— Какво имаше, господин капитан?
— Нищо… Мислех, че… нищо…
Нищо няма да им кажа. Това не е номер, който ща им изиграя. Ако направя тирбушон, те ще го видят много добре. Ще видят, че правя тирбушон…
Не е естествено, че съм потънал в пот при 50° студ. Не е естествено. О, аз разбрах вече какво става: бавно загубвам свяст. Съвсем бавно…
Виждам бордовото табло. Не виждам вече бордовото табло. Ръцете ми, уловили кормилото, омекват. Нямам сила дори да говоря. Не мога вече да се съпротивявам.
Стиснах гумената тръбичка. Животворна струя лъхна ноздрите ми. Значи, не е спиране на кислорода. То е… Да, разбира се. Глупав бях. Това е заледеното крачно кормило. Аз действувах срещу него със сила на пристанищен хамалин или на шофьор, който кара камион. На височина десет хиляди метра аз се държах като панаирджийски борец. Моят кислород бе отмерен. Трябваше да го изразходвам пестеливо. Сега плащам за разточителството.
Дишам учестено. Сърцето ми бие бързо, много бързо. То е като слабо звънче. Няма да кажа нищо на моя екипаж. Ако направя тирбушон, те ще го узнаят много скоро! Виждам бордовото табло… Не виждам вече бордовото табло… И потънал в пот, чувствувам, че съм тъжен.
Животът се възвърна в мене съвсем бавно.
— Дютертр!
— Господин капитан?
Бих искал да му доверя какво се случи.
— Аз… помислих… че…
Но се отказвам да обясня. Думите изразходват много кислород и от трите думи вече се задъхах. Аз съм един слаб, слаб оздравяващ човек…
— Какво имаше, господин капитан?
— Не… нищо.
— Господин капитан, вие сте наистина загадъчен! Аз съм загадъчен, но съм жив.
— … не… не са… ни ударили…
— О, господин капитан, това е временно! Това е временно: иде Арас.
Така за няколко минути помислих, че няма да се върна и въпреки това не усетих в себе си оная изгаряща тревога, от която, казват, косите побелявали. И си спомних за Сагон. За онова, което ни разправи Сагон, когато го посетихме няколко дни след битката, в която бе свален преди два месеца, във френската зона: какво е изпитал Сагон, когато изтребителите го обградили, също като прикован към стълба за разстрел, и когато през десет секунди той се смятал за умрял?
IX
Виждам го точно така, както лежеше в болничния си креват. Коляното му се бе закачило на задната външна част на самолета и се бе счупило, когато трябваше да скочи с парашут, но Сагон не бе усетил удара. Лицето и ръцете му бяха доста силно обгорени, но, общо взето, той нямаше никаква обезпокоителна повреда. Разказва ни случката бавно с най-обикновен глас, като отчет за тежка и безполезна работа.
— … Когато видях, че съм обграден със светещи куршуми, разбрах, че ме обстрелват. Бордовото ми табло се пръсна. След това видях малко дим — о, не много, — който сякаш идеше отпред. Помислих, че е… нали знаете, там има една тръба за свързване… О, то не пламтеше много…
Сагон се мръщи. Преценява. Смята, че е важно да ни каже дали е пламтяло много, или не много. Колебае се:
— Все пак… то беше огън… Тогава аз им казах да скачат…
Защото огън в самолет за десет минути го превръща във факел!
— Тогава отворих капака си за спускане. Сгреших. Това предизвика нахлуване на въздух… огънят… Притесни ме.
Една локомотивна пещ бълва срещу корема ви порой от пламъци, когато сте на седем хиляди метра височина, и вие сте притеснен! Аз няма да превъзнасям нито героизма, нито скромността на Сагон, за да не издавам онова, което той крие. Той не би признал нито тоя героизъм, нито тая скромност. Би рекъл: „Да, да, аз бях притеснен…“ Впрочем той прави очевидни усилия да бъде точен.