И аз зная наистина, че полето на съзнанието е съвсем мъничко. То може да приеме наведнъж само една проблема. Ако се биете с юмруци и ако сте зает със стратегията на борбата, не усещате болка от юмручните удари. При една злополука с хидроплан, когато мислех, че ще се удавя, водата, която беше ледена, ми се стори хладка. Или, по-точно, съзнанието ми не бе се занимавало с температурата на водата. То беше погълнато от други грижи. Температурата на водата не остави никаква следа в моя спомен. Така също съзнанието на Сагон бе погълнато от техниката на спускането. За Сагон вселената се ограничаваше в ръчката на капака за спускане, който бе с жлеб, в някаква дръжка на парашута, която трябваше да се постави на мястото й, и в техниката при спускането на екипажа му. „Скочихте ли?“ Никакъв отговор. „Никой ли няма на борда?“ Никакъв отговор.
— Помислих, че съм сам. Помислих, че мога да скоча… (Лицето и ръцете му бяха вече обгорени.) Дигнах се, минах през кабината и отначало се задържах върху крилото. Щом стигнах там, наведох се напред: не видях там наблюдателя…
Наблюдателят, убит на място от стрелбата на изтребителите, лежеше в дъното на кабината.
— Тогава се отдръпнах назад и не видях картечника… И картечникът, също тъй, се бе строполил.
— Помислих, че съм сам… Той размисли:
— Ако бях знаял… бих могъл да се кача отново на борда… Не пламтеше толкова силно… Дълго стоях така върху крилото… Преди да изляза от кабината, бях нагласил самолета изправен. Полетът бе правилен, въздушната струя поносима и аз се чувствувах добре. О, да, аз стоях дълго върху крилото… Не знаех какво да правя…
Не че на Сагон му се поставяха неразрешими въпроси, той смяташе, че е сам на борда, самолетът пламтеше и изтребителите минаваха отново и го обстрелваха. Сагон ни заявяваше, че не е изпитвал никакво желание. Не усещал нищо. Разполагал с всичкото си време. Някакво безкрайно свободно време, в което бил потънал. И във всяка подробност аз отново си спомнях това необикновено чувство, което съпровожда понякога неминуемостта на смъртта: неочаквано свободно време… Колко хубаво опровергава действителността евтината картинка на задъхано бързане! Сагон бе застанал там, върху крилото на своя самолет, като отхвърлен извън времето!
— Сетне скочих — каза той, — лошо скочих. Видях, че се въртя. Страхувах се, че ако разтворя парашута много рано, ще се оплета в него. Чаках да се оправя. О, чаках дълго време…
Така Сагон помни, че от началото до края на приключението си е чакал. Чакал да пламне по-силно. Сетне чакал върху крилото, не се знае какво. И в свободен скок, вертикално към земята, пак чакал.
И става дума за Сагон, и дори става дума за един елементарен Сагон, по-обикновен, отколкото по-рано, за един малко колеблив Сагон, който тъпче с отегчение над една пропаст.
X
От два часа вече ние сме под външно налягане, намалено до една трета от нормалното налягане. Екипажът бавно се изтощава. Едва можем да си говорим. Опитах пак един — два пъти предпазливо да раздвижа крачното кормило. Но не продължих. Всеки път бивах изпълнен със същото чувство на сладостно изтощаване.
Поради завоите, необходими за снимките, Дютертр ме предупреждава много по-отрано. Аз се оправям, колкото мога, с кормилото, което работи само отчасти. Навеждам самолета и дърпам командния лост към себе си. Успявам да направя двайсетина завоя за Дютертр.
— Каква е височината?
— Десет хиляди и двеста…
Мисля пак за Сагон… Човекът винаги си остава човек. Ние сме хора. И вътре в себе си никога не съм срещал другиго, освен себе си. Сагон знаеше само Сагон. Оня, който умира, умира такъв, какъвто е бил. Когато умира обикновен миньор, умира обикновен миньор. Отде вземат това свирепо безумие, което писателите измислят, за да ни смаят?
В Испания видях как един човек излезе, след като няколко дни бяха работили, за да го изровят от зимника на една къща, разрушена от торпила. Множеството обграждаше с мълчание и, струва ми се, с известно стеснение тоя, който се връщаше почти от оня свят, целият в парчета варосана зидария, полузатъпен от задушаване и глад, подобен на някакво издъхнало чудовище. Когато някои се осмелиха да го разпитват той ги изгледа замаян, стеснението на множеството се превърна в мъчителна неловкост.
Опитваха се да му задават несръчни въпроси, които да им разкрият неговите преживявания, тъй като никой не можеше да извърши истински разпит. Казваха му: „Какво усещахте?… Какво мислехте?… Какво правехте?…“ Хвърляха така наслуки мостчета над една пропаст, както биха използували първия общоприет начин да се разберат с някой глухоням слепец, на когото искат да помогнат.