Но когато човекът можа да ни отговори, той отговори:
— О, да, чувах дълго време как пращи… Или пък:
— Много се безпокоях. Дълго беше… О, много дълго беше… Или пък:
— Болеше ме кръстът, много ме болеше…
И тоя добряк ни говореше само за добряка. Той ни говори най-вече за часовника си, който бил загубил…
— Търсих го… аз си го ценях много… но в тъмното…
И наистина животът бе създал у него… чувство за времето, което тече, или за обичта към нещата, с които си свикнал. И той си служеше с тоя човек, който бе той самият, за да почувствува отново своята вселена, па била тя и вселената на едно срутване през нощта. И на основния въпрос, който никой не можа да му постави, но който направляваше всички опити: „Кой бяхте вие? Какъв нов човек се появи във вас?“ Той би могъл да отговори само: „Аз самият…“
Никое обстоятелство не събужда у нас някой чужд човек, за когото нищо не сме подозирали. Да живееш, значи да се раждаш бавно. Щеше да бъде прекалено лесно да получаваме предварително приготвени души!
Някое внезапно просветление изглежда понякога, че може да отклони в друг път една участ. Но просветлението е само внезапно прозрение на духа, за един бавно приготвян път.
Аз научих граматиката бавно. Упражняваха ме по синтаксис. Пробудиха чувствата ми. И ето че изведнъж сърцето ми се вълнува от някоя поема.
Вярно е, че в тоя миг не чувствувам никаква обич, но ако тая вечер нещо ми се разкри, то е, защото съм донесъл с усилия моите камъни за една невидима постройка. Аз приготвям един празник. Няма да имам право да говоря за внезапно появяване вътре в мен на някой друг, освен мене, защото тоя друг, освен мене, го изграждам аз.
От моето преживяване — войната, не очаквам нищо друго, освен това бавно приготвяне. То ще се отплати по-късно, както граматиката…
Целият живот се похабява в нас поради това бавно изтощаване. Ние остаряваме. Възложеното поръчение също остарява. Как се плаща летенето на голяма височина? Един час, преживян на височина десет хиляди метра, не е ли равнозначен на седмица, на три седмици, на месец живот на органите, на работата на сърцето, на дробовете, на артериите? Но все ми е едно. От моите падания в полунесвяст придобих столетия: аз съм потънал в спокойствието на старците. Вълненията около обличането ми се струват безкрайно далечни, изгубени в миналото. Арас — безкрайно далеч в бъдещето.
Преживяване от войната? Къде е това преживяване от войната?
Преди десет минути аз щях да изчезна и нямах какво да разкажа, освен прелитането на мънички оси, зърнати през три секунди. Истинското преживяване би траяло една десета от секундата. А от нас никой не се връща никой никога не се връща, за да го разкаже.
— Натиснете малко вляво, господин капитан.
Дютертр е забравил, че крачното кормило е замръзнало! А аз мисля за една рисунка, която ме смая, когато бях дете. Там, върху фона на северна зора, се виждаше необикновено гробище на загубени кораби, обречени на неподвижност сред полярните морета. В пепелявия зрак на някаква безкрайна вечер те разтваряха кристализирани прегръдки. Сред мъртвешката атмосфера още издигаха платната си, които пазеха следи от вятъра, както леглото пази следа от нежно рамо. Но чувствуваше се, че са твърди и че пукат.
Тук всичко е заледено. Всички уреди са заледени. И когато попитах картечника:
— Как са картечниците ви?… Той отговори:
— Никак ги няма вече.
— Е, добре.
Плюя ледени игли в тръбата за издишване на маската. От време на време трябва да смачквам през тънкия каучук скрежната тапа, която ме задушава. Когато натискам, усещам я, че скрипти в дланта ми.
— Картечник, кислородът тече ли?
— Тече…
— Какво е налягането в бутилките?
— Хм… седемдесет.
— Е, добре.
За нас времето замръзна. Ние сме трима старци с бели бразди. Нищо не е подвижно. Нищо не е неотложно. Нищо не е жестоко.
Преживяване от войната? Един ден майор Алиас сметна, че трябва да ми каже:
— Помъчете се да бъдете внимателен! Внимателен към какво, майор Алиас? Изтребителите те връхлитат като мълния. Ятото изтребители, което е хиляда и петстотин метра над тебе, след като те е открило под себе си, през всичкото време не бърза. То лъкатуши, ориентира се, нарежда се. А ти, ти още нищо не знаеш. Ти си мишката, затворена в хвърлената от хищника сянка. Мишката си въобразява, че живее. Тя още лудува сред житата. Но вече е пленница в ретината на ястреба, по-здраво залепена в тая ретина, отколкото с лепило, защото ястребът няма да я изпусне.