Простор, създаден от къщата на детинството ми, простор, създаден от стаята ми в Орконт, простор, създаден на Пастьор от зрителното поле на неговия микроскоп, простор, разкрит от някоя поема — толкова крехки и чудесни богатства, които само една цивилизация може да разпределя, защото просторът е за духа, не за очите, и няма простор без реч.
Но как да оживя смисъла на моята реч в тоя час, когато всичко се смесва? Когато дървесата на парка са в едно и също време кораб за поколенията на един род и обикновена завеса, която пречи на артилериста. Когато пресата на бомбардировачите, която натиска тежко градовете, е накарала цял народ да се излива по пътищата като черен сок. Когато Франция показва отвратително безредие, подобно на разровен мравуняк. Когато се бориш не с осезаем противник, а със заледеното крачно кормило, със заклещените ръчки, с винтове, които не работят…
— Можете да се спускате!
Мога да се спусна. Ще се спусна. Ще сляза над Арас, летейки ниско. Имам зад себе си хиляда години цивилизация, които трябва да ми помогнат. Но те не ми помагат. Несъмнено сега не е часът за отплащане.
При скорост осемстотин километра в час и при три хиляди петстотин и трийсет оборота в минута губя височина.
Завивайки, напускам едно полярно, прекалено алено слънце. Напред, на пет — шест километра пред мене, съзирам една подводна ледена грамада от облаци с правоъгълна форма. Цяла една част от Франция е погребана в тяхната сянка. Арас е в тяхната сянка. Въобразявам си, че всичко под моята ледена грамада е черникаво. Става дума за вътрешността на големия супник, дето къкри войната. Задръстени пътища, пожари, разхвърляни материали, разрушени села, бъркотия… безкрайна бъркотия. Всичко това мърда безсмислено под облака — като мокрици под камъка.
Това слизане прилича на сриване. Ще трябва да газим из тяхната кал. Връщаме се към някакво разкапано варварство. Там, долу, всичко се разлага! Ние приличаме на богати пътешественици, които, след като дълго време са живели в страни на корали и палми, връщат се, когато са се разорили, за да споделят в посредствеността на родното си място гозбите, готвени с лой, на някое скъперническо семейство, остротата на вътрешните ежби, съдиите — изпълнители, недобросъвестността при парични затруднения, измамните надежди, срамните пренасяния от една къща в друга, нахалното отношение на хотелиера, нищетата и вонещата смърт в болница. Но тук смъртта поне е чиста! Смърт от лед и огън. Слънце, небе, лед и огън. А там долу — ще те погълне глината!
XV
— Посока на юг, господин капитан! Ще бъде по-добре да се снижим във френска зона!
Като гледам тия черни пътища, които мога вече да наблюдавам, разбирам мира. През мира всичко е добре затворено в себе си. На село вечер селяните се връщат. Зърната се прибират в хамбарите. И в скриновете нареждат сгънатото бельо. В часовете на мир човек знае де ще намери всяко нещо. Знае де ще срещне всеки приятел. Знае де ще отиде да спи вечерта. Ах! Мирът умира, когато основата се разнищва, когато нямаш вече място в света, когато не знаеш де ще намериш онова, което обичаш, когато съпругът, който отива в морето, не се е върнал.
Мирът е да проумееш един образ, който се показва през нещата, когато те са добили своя смисъл и своето място. Когато те са част от нещо по-голямо от тях, както разпръснатите земни минерали, щом те са всмукани от едно дърво.
Но ето че настъпва война.
И аз летя над пътища, почернели от непрекъсната гъста течност, която не спира да тече. Казват, че евакуират населението. Това не е вярно вече. То само се евакуира. В това преселение има някаква зараза на безумие. Защото къде отиват тия скитници? Те тръгват да вървят на юг, като че там има жилища и храна, като че там има хора, които ще ги приемат нежно. Но на юг има само градове, които са препълнени до пръсване, дето хората нощуват в сайванти и дето храната се свършва. Дето и най-великодушните стават постепенно нападателни поради безсмислието на това нашествие, което като река от кал, постепенно, бавно ги поглъща. Една само област от страната не може нито да приюти, нито да храни цяла Франция!
Къде отиват те? Не знаят! Те вървят към призрачни пристанища, защото, щом тоя керван стигне до някой оазис, той не е вече оазис. Всеки оазис се препълва и пръсва и сега той пък се излива в кервана. И ако керванът стигне до някое истинско село, което си дава вид, че е още живо, той още от първата вечер изсмуква всичко, каквото има там. Той го изчиства така, както червеите изчистват една кост.
Неприятелят напредва по-бързо от преселението. На някои места блиндирани коли вървят успоредно с реката, която тогава се сгъстява и се връща назад. Някои германски дивизии газят из тая каша и на известни места се случва удивителен парадокс — ония, които другаде са убивали, тук дават вода на други.