Овчарите съвсем липсват. Ние, Дютертр и аз, виждаме, че инициативата е на овцете. И тия овце вървят сред страшния шум на механически материали. Три хиляди бутала. Шест хиляди клапи. Всичкият този материал скърца, стърже, блъска. В някои радиатори водата ври. Тъй, с голяма мъка тръгва на път тоя обречен керван. Тоя керван без части за сменяване, без гуми, без бензин/ без механици. Какво умопобъркване!
— Не бихте ли могли да си останете в къщи?
— О, че как да не искаме да си останем в къщи!
— Е, защо тръгвате тогава?
— Казаха ни…
— Кой ви каза?
— Кметът…
Винаги кметът.
— То се знае. На всички щеше да е по-хубаво да си останехме в къщи.
Точно така е. Ние не усещаме тук атмосфера на паника, но атмосфера на ангария. Ние, Дютертр и аз, използуваме това, за да накараме някои да се опомнят:
— Ще сторите по-добре да разтоварите всичко. Ще можете поне да пиете вода от вашите чешми…
— Сигурно ще е по-добре!…
— Ами че вие сте свободни.
Ние победихме. Образува се една група. Слушат ни. Клатят одобрително глави.
— … има право капитанът!
Сега ония, които ме послушаха, ме сменят. Убедих един кантонер, който говори по-разпалено от мене:
— Аз постоянно разправях! Щом излезем на шосето, ще пасем чакъл.
Те обсъждат. Съгласяват се. Ще останат. Някои отиват да увещават други. Но ето че се връщат обезсърчени.
— Не става. И ние ще трябва да вървим.
— Защо?
— Хлебарят е заминал. Кой ще прави хляб? Селото вече е объркано. То се е пробило на много места. Всичко ще изтече през същата дупка. Няма надежда.
Дютертр изразява мисълта си:
— Драмата е в това: накараха хората да мислят, че войната е нещо ненормално. Някога те си оставаха по домовете. Войната и животът се смесваха…
Собственицата на кафенето се появява отново. Тя мъкне един чувал.
— След четиридесет и пет минути отлитаме. Имате ли малко кафе?
— О, клетите ми момчета…
Тя бърше очи… О, тя не плаче заради нас. Нито заради себе си. Плаче сега от изтощение. Усеща се вече потънала в разрухата на кервана, който на всеки километър ще се разпада все повече.
По-надалеч, от време на време, тук-таме из полето неприятелските изтребители, летящи ниско, ще избълват с картечниците си по някоя вихрушка от изстрели върху това окаяно стадо. Но най-учудващото е, че те не са много настойчиви. Няколко коли се подпалват, но не са много. И има малко убити. Това е един вид излишество, нещо като съвет. Или ухапване на кучето по крака, за да накара стадото да върви по-бързо. А тук, за да посее безредие. Но тогава пък защо са тия местни, единични действия, които са почти без значение? Неприятелят не се мъчи да разстрои кервана. Вярно е, че керванът няма нужда от него…, за да се разстройва. Машината се разстройва самоволно. Машината е създадена за мирновременно, неподвижно общество, което разполага с всичкото си време. Когато липсва човекът, който да я кърпи, нагласява и боядисва, машината остарява със замайваща бързина. И довечера тия коли ще изглеждат като хиляда годишни.
Струва ми се, че присъствувам на агонията на машината.
Оня там шиба коня си с величавост на цар. Той се мъдри на седалката, много важен и весел. Предполагам, че е пийнал.
— Вие като че сте доволен!
— Това е свършекът на света!
Изпитвам някаква глупава мъка, мислейки си, че всички тия работници, всички тия малки хора, със съвсем определени служби, с толкова различни и толкова ценни качества, ще бъдат довечера само паразити и гадни насекоми.
Те ще се пръснат из полята и ще ги опасат.
— Кой ще ви храни?
— Не знаем…
Как могат да се продоволствуват милиони преселници, разпилени из пътищата, дето се върви със скорост от пет до двайсет километра на ден? Но и да съществуваше продоволствие, би било невъзможно да се изпрати!
Тая смесица от хора и от железария ме кара да си спомня Либийската пустиня. Прево и аз живяхме тогава сред една местност, дето никой не може да живее, местност, цялата покрита с черни камъни, които блестяха под слънцето, местност, стегната с желязна кора…
И аз гледам това зрелище с някакво отчаяние: облак скакалци, връхлетял върху чакъла, може ли да живее дълго?
— И ще чакате да завали, за да имате вода?
— Не знаем…
От десет дни през тяхното село бяха минавали, без, почивка, бежанци от север. Цели десет дни те бяха присъствували на това не свършващо преселение. Дойде и техният ред. Те се нареждат в процесията. О, без надежда.