Там, под мене, по тия пътища, дето керванът се разпокъсва, дето германските блиндирани коли убиват или дават вода, е също както в ония кални местности, дето земя и вода се смесват. Мирът, който вече се намесва във войната, довежда войната до загниване.
Един от моите приятели, Леон Верт, чул по пътя някаква дума с огромно значение, за която ще разкаже в една голяма книга. Вляво от пътя са германците, вдясно, французите. Помежду им — бавната вихрушка на преселението. Стотици жени и деца, които се измъкват, както могат, от своите горящи коли. И тъй като един артилерийски поручик, попаднал въпреки волята си между задръстените коли, се опитва да стреля с едно седемдесет и пет сантиметрово оръдие, обстрелвано от неприятеля, и тъй като неприятелят не го улучва, но коси пътя, майките отиват при поручика, който, потънал в пот, упорствуващ в своя неразбираем дълг, се мъчи да спаси една позиция, която не ще удържи и двайсет минути (те са тук само дванайсет души!), и викат:
— Махайте се! Махайте се! Вие сте подлеци! Поручикът и войниците му си отиват. Те навсякъде се сблъскват с тия проблеми на мира. Наистина децата не бива да бъдат избивани по пътя. А всеки войник, който стреля, трябва да стреля в гърба на някое дете. Всеки камион, който напредва или се опитва да напредва, рискува да осъди на смърт едно множество. Защото, напредвайки срещу течението, той неотвратимо задръства целия път.
— Вие сте луди! Оставете ни да минем! Децата умират!
— Ние водим война…
— Каква война? Къде водите война? За три дни в тая посока вие ще напреднете шест километра!
Те са няколко заблудени войници, тръгнали с камион за среща, която от много часове вече сигурно е безцелна. Но те са изцяло изпълнени от своето чувство за дълг:
— Водим война…
— … ще сторите по-добре, ако ни приберете! Това е безчовечно!
Едно дете реве.
— Ами това…
Това вече не вика. Няма мляко, няма викове.
— Ние водим война…
Те повтарят своята формула с отчайваща глупост.
— Но вие няма да стигнете никога до войната! Ще пукнете тук заедно с нас!
— Ние водим война…
Те вече не знаят добре какво казват. Те вече не знаят добре дали водят война. Те никога не са видели неприятеля. Носят се с камиона към някакви цели, по-измамни от миражите. Срещат само тоя мир на гнилотата.
Тъй като безредието е слепило всичко, те слизат от камиона си. Заобикалят ги:
— Имате ли вода?
И те споделят водата си.
— Хляб?…
Разделят хляба си.
Ще я оставите да пукне ли?
В оная повредена кола, отместена в крайпътния ров, една жена хърка.
Измъкват я. Пъхат я в камиона.
— Ами това дете?
Пъхат и детето в камиона.
— Ами тая, която ще ражда?
Пъхат и нея.
Сетне друга една, защото плаче.
След едночасови усилия измъкват камиона. Обръщат го към юг. Като блок, понесен от ледове, той ще следва реката от бежанци. Войниците станаха привърженици на мира, защото не срещнаха войната.
Защото мускулатурата на войната е невидима. Защото, когато нанасяте удар, удряте някое дете. Защото на мястото, дето трябва да срещнете войната, вие се натъквате на жени, които раждат. Защото толкова безполезно е да смятате, че можете да предадете съобщение или да получите заповед, колкото да почнете спор със Сириус. Няма вече война. Има само хора.
Те са привърженици на мира. По силата на нещата те са се превърнали в механици, лекари, пазачи на стада, волни носачи. Те поправят колите на тия хорица, които не могат да излекуват своята стара железария. И в работата, която вършат, тия войници не знаят дали са герои или подлежащи на военен съд. Те не биха се учудили, ако ги наградят. Нито ако ги изправят до стената с дванайсет куршума в главата. Нито ако бъдат демобилизирани. Нищо не би ги учудило. Отдавна вече те са прехвърлили границите на учудването.
Това е една безпределна каша, дето никаква заповед, никакво движение, никаква новина, никаква вълна от каквото и да било не може никога да се разпростре на повече от три километра. И също както селата се сриват едно след друго в канала за нечистотии, също тъй тия военни камиони, обсебени от мира, се превръщат един след друг в мирни камиони. Тия шепи хора, които драговолно биха приели смъртта — но тям не се поставя въпросът да умрат, — приемат задълженията, които срещат по пътя си, и поправят ока на тая стара талига, дето три монахини са натъпкали за бог знае какво поколение, към бог знае какво убежище от вълшебна приказка, дванайсет малки деца, заплашени от смърт.