Трябва да се съди за Франция по нейното приемане на саможертвата. Франция прие войната въпреки правилните твърдения на логично мислещите. Те ни казваха: „Има осемдесет милиона германци. Ние не можем за една година да създадем четиридесетте милиона французи, които не ни достигат. Не можем да променим нашата земя, която е отредена да бъде земя за жито, в земя за въглища. Не можем да се надяваме на помощта на Съединените щати. Защо германците, искайки Данциг би трябвало да ни наложат задължението не да спасим Данциг — това е невъзможно, но да се самоубием, за да избегнем срама? Какво срамно има да притежаваш земя, която произвежда повече жито, отколкото машини, и да се броим един срещу двама? Защо срамът би тежал върху нас, а не върху света?“ Те имаха право, за нас войната значеше погром. Но трябваше ли Франция, за да си спести едно поражение, да се откаже от войната? Не мисля така. По инстинкт Франция мислеше същото, защото подобни предупреждения не я отклониха от тая война. У нас духът надви разума.
Животът винаги кара формулите да се сгромолясват. Поражението въпреки отвратителните неща, които носи, може да стане единственият път към възкресение. Аз знам, че за да се създаде дървото, едно семе се обрича на изгниване. Първото действие на съпротива, щом е дошло много късно, никога не печели. Но то е пробуждане на съпротивата. Може би от него ще излезе, както от семето, едно дърво.
Франция изигра ролята си. Но тъй като решаваше светът, без да сътрудничи, нито да се бие, за Франция тая роля бе — да се предложи за унищожение и да потъне известно време в мълчание. Когато се предприема атака, необходимо е да има хора начело. Те почти винаги умират. Но за да се извърши атаката, първите трябва да умрат.
Тая роля взе връх, тъй като ние приехме без самоизмама да противопоставим един войник на трима войника и нашите земеделци на работници! Аз не ща да бъда преценяван според отвратителните последици на погрома. Как бихте преценили оня, който приема да изгори — по неговите рани ли? Тогава той също ще стане грозен.
XVIII
Няма значение, че тая война извън духовния смисъл, който я правеше необходима за нас, ни се стори при изпълнението й смешна война. Тая дума никога не ме е карала да се срамувам. Още щом обявихме войната, ние, поради невъзможността да нападнем, почнахме да чакаме, че ще благоволят да ни унищожат.
И така стана.
Ние бяхме наредили снопове жито — за да надвиват танкове. Сноповете жито не струваха нищо. И днес унищожението е извършено. Няма вече нито армия, ни резерви, ни връзки, нито материал.
Но аз продължавам моя полет с непоколебима сериозност. Гмурвам се към германската армия с осемстотин километра в час и три хиляди петстотин и трийсет оборота в минута. Защо? Гледай ти! За да я уплаша! За да изпразни територията! Тъй като исканите от нас сведения са безполезни, това поръчение не може да има друга цел.
Смешна война.
Впрочем аз преувеличавам. Изгубих много височина. Командните лостове и ръчките се размразиха. В хоризонтално положение добих отново нормалната си скорост. Хвърлям се към германската армия със скорост само петстотин и трийсет километра в час и с две хиляди и двеста оборота в минута. Жалко. Много по-малко ще я уплаша.
Ще ни укоряват, че наричаме тая война смешна война!
Тъй като ние сме, които наричаме тая война „смешна война“! По-добре да я намираме смешна. Ние имаме право да се шегуваме, както ни се ще с нея, защото поемаме всички жертви за наша сметка. Аз имам правото да се шегувам със смъртта си, ако шегата ме развеселява. Дютертр също. Аз имам правото да се наслаждавам от парадоксите. Защото — защо тия села още пламтят? Защо това население е струпано безредно на тротоара? Защо се хвърляме ние е непоклатимото убеждение към една автоматична кланица?
Аз имам всички права, защото в тоя миг знам добре какво правя. Приемам смъртта. Не риска приемам. Не сражението приемам. Приемам смъртта. Научих една велика истина. Войната не е приемане на риска. Не е приемане на сражението. В някои часове за боеца тя е приемането чисто и просто на смъртта.