През тия дни, в часа, когато чуждестранното мнение смяташе нашите жертви недостатъчни, гледайки как заминават и се унищожават екипажите, аз се питах: „За какво се жертвуваме ние, кой плаща това?“
Защото ние умираме. Защото от петнадесет дни вече сто и петдесет хиляди французи са умрели. Тия мъртъвци не доказват може би някаква необикновена съпротива. Аз не славословя някаква необикновена съпротива, тя е невъзможна. Но има група пехотинци, които са избивани в някой незащитен чифлик. Има самолетни групи, които се топят като восък, хвърлен в огъня.
Така защо ние от групата 2/33 още приемаме да умираме? За да получим почитта на света ли? Но почитта предполага съществуването на съдник. Кой измежду нас дава правото на някого да съди? Ние се борим в името на една кауза, която смятаме, че е обща кауза. На карта е свободата не само на Франция, но на света: ние смятаме поста на върховен съдник за прекалено удобен. Ние сме, които съдим върховните съдници. Хората от моята група 2/33 съдят съдниците. Нека не ни разправят на нас, които тръгваме, без да кажем дума, при вероятност за връщане едно към три (когато поръчението е лесно), нито на ония от другите групи, нито на оня мой приятел, чието лице бе обезобразено от един избухнал снаряд и който поради това се отказа за цял живот да бъде харесан от жена, лишен от едно основно право — също както човек е лишен от него зад стените на затвор, — защитен от своята грозота и принуден да бъде добродетелен зад крепостта на грозотата си, та нека не ни разправят, че зрителите ни съдят! Тореадорите живеят за зрителите, но ние не сме тореадори. Ако кажем на Хошде: „Ти трябва да тръгнеш, защото свидетелите те гледат“, Хошде би отвърнал: „Тук има грешка. Аз, Хошде, гледам свидетелите…“
Тъй като най-сетне защо още се бием ние? За демокрацията ли? Ако умираме за демокрацията, ние сме солидарни с демокрациите. Нека тогава те да се бият заедно с нас! Но най-мощната, оная, която сама би могла да ни спаси, си направи отвод вчера и днес пак си направи отвод. Добре. Това е нейно право. Но с това тя ни показва, че ние се бием само за нашите интереси. Но ние знаем, че всичко е загубено. Тогава защо мрем още?
От отчаяние ли? Но няма никакво отчаяние. Вие не проумявате нищо от едно поражение, ако смятате да откриете в него отчаяние.
Има една по-висша истина, освен възвестените от разума. Нещо минава през нас и ни управлява, нещо, което аз понасям, без да мога още да го разбера. Дървото няма никакъв език. Ние сме част от дърво. Има истини, които са очевидни, макар и да не могат да се формулират. Аз не умирам, за да се противопоставя на нашествието, защото няма убежище, дето да се укрия с ония, които обичам. Аз не умирам, за да спася някаква чест, която не признавам, че е поставена на карта: аз правя отвод на съдиите. Не умирам и от отчаяние. И все пак чувствувам, че Дютертр, който преглежда картата си, след като е изчислил, че Арас лежи долу, нейде към сто седемдесетте и пет, преди да изтекат трийсет секунди, ще ми каже:
— Курс сто седемдесет и пет, господин капитан…
И аз се съгласявам.
XIX
— Сто седемдесет и два.
— Разбрано. Сто седемдесет и два.
Добре, сто седемдесет и два. Епитафия: „Поддържал правилно курс сто седемдесет и два.“ Колко ли време ще трае това странно предизвикателство? Аз летя на височина седемстотин метра под таван от тежки облаци. Ако се издигна само с трийсет метра, Дютертр би ослепял. Трябва да останем видими и с това да дадем на германските оръдия един съвсем лесен, като за учениците, прицел. Седемстотин метра височина е забранена височина. Ставаш прицелна точка за цялата равнина. Привличаш изстрелите на цяла армия. Уязвим си за всички калибри. Оставаш цяла вечност в полето за обстрел на всякакво оръжие. Това вече не е стрелба, а тояга. Като че предизвикваш хиляди тояги да отбрулят един орех.
Аз проучих добре въпроса: не може да става дума за парашути. Когато повреденият самолет се гмурне към земята, само отварянето на дупката за скачане ще заеме повече секунди, отколкото падането позволява. За отварянето са необходими седем завъртания с манивела, която не иска да се движи. Свръх всичко при пълна скорост капакът на дупката се изкривява и не се хлъзга по жлеба.
Така е. Някой ден все трябваше да глътнеш хапа! Церемониалът не е сложен: да държиш курс сто седемдесет и два. Моя е вината, че съм остарял. Това е. Бях толкова щастлив в детинството си. Аз казвам това, но дали е истина?
В онова преддверие аз вече карах по курс сто седемдесет и два. Поради чичовците.
Детинството сега именно става сладостно. Не само детинството, но и целият минал живот. Аз го виждам в перспектива, като някоя равнина…