Човек не умира. Въобразява си, че се бои от смъртта, но се бои от неочакваното, от взрива, бои се от себе си. Смъртта ли? Не. Няма смърт, когато я срещнеш. Брат ми каза: „Недей забравя да напишеш всичко това…“ Когато тялото се разрушава, същественото се показва. Човекът е само възел от отношения. Само отношенията са важни за човека.
Тялото — стар кон — бива изоставено. Кой мисли за себе си, когато умира? Никога не съм виждал такъв човек…
— Господин капитан?
— Какво?
— Страхотно!
— Картечник…
— Хм… да.
— Какъв…
Въпросът ми потъна в удара.
— Дютертр!
— … итан?
— Ударен ли сте?
— Не.
— Картечник…
— Да?
— Вси…
Блъснах се сякаш в бронзова стена.
Чувам:
— Ах! Ах! Ах!
Дигам глава към небето, за да измеря разстоянието до облаците. Очевидно колкото повече гледам косо, толкова повече черните парцали сякаш се трупат едни върху други. Гледани отвесно, те не изглеждат толкова плътни. Затова съзирам над главите ни една монументална диадема с черни украшения.
Мускулите на бедрата имат изумителна сила. Натискам изведнъж крачното кормило така, като че издънвам стена. Хвърлих самолета напряко. Той изхвръква силно наляво, като трепти и пука. Диадемата се плъзва вдясно. Аз я разклатих над главата си. Изненадах стрелците, които чукат сега другаде. Виждам как се трупат вдясно безполезни взривове. Но преди да почна да предизвиквам обратно движение с другото бедро, диадемата вече отново се е настанила над мене. Ония отдолу са я наместили. С тъпи звукове самолетът отново се срива в мочурището. Но за втори път цялата моя тежест се стовари върху крачното кормило. Хвърлих самолета в противоположен завой или по-точно, отскубнах го в противна посока (дявол ги взел правилните завъртания!) и диадемата се клати сега вляво.
Ще продължи ли? Тая игра не може да трае дълго! Напразно удрях с крак като исполин, потопът от хвърлени копия се премества ей тук, пред мене. Короната се възстановява. Ударите отново блъскат корема ми. И щом погледна надолу, отново виждам насочено към мене това възлизане — шеметно бавно — на светещите мехури. Невъзможно е да се проумее как още сме цели. И все пак аз виждам, че съм неуязвим. Чувствувам се като победител. Всяка секунда съм победител!
— Ударен ли сте?
— Не…
Те не са ударени. Те са неуязвими. Те са победители. Аз разполагам с екипаж от победители…
Сега вече всеки взрив ми се чини не че ме заплашва, а че ни закалява. Всеки път за една десета от секундата аз си представям, че апаратът ми е превърнат на прах. Но той все така се подчинява на командните лостове и аз го изправям, подобно на кон, като дърпам здраво юздите му. И тогава се отпускам и ме обзема някаква тиха радост. Аз нямах време да усетя страха по друг начин, освен като свиване на тялото, причинено от силен шум — и веднага идеше въздишката на избавление. Би трябвало да усетя първо тръпката от удара, сетне страха и сетне отпускането. Но къде ти! Няма време! Усещам тръпката и сетне отпускането. Тръпка, отпускане. Липсва един етап: страхът. И очаквайки следния миг, аз не живея в очакване на смъртта, а във възкресението, след миг, който я предхожда. Живея в някаква поредица от радости. Живея в браздата на моето радостно настроение и почвам да усещам някакво изумително, неочаквано удоволствие. Също като че всеки миг ми бе отново подарен. Аз живея, чувствувам по-остро живота.
Жив съм. Още съм жив. Продължавам да съм жив. Живея. Аз съм само извор на живот. Обсебва ме опиянение от живота. Казва се „опиянение от боя“, а то е опиянение от живота. Хе! Знаят ли ония, които стрелят срещу нас отдолу, че коват нашите личности?
Резервоарът за масло, резервоарът за бензин, всичко е пробито. Дютертр казва?
— Свършено! Дигайте се!
Още веднъж преборвам разстоянието, което ме дели от облаците, и кабрирам. Още веднъж наклонявам самолета наляво, сетне надясно. Още веднъж хвърлям поглед към земята. Няма да забравя тая гледка. Цялата равнина пращи от къси светещи фитили. Несъмнено — скорострелни оръдия. Възлизането на топчетата продължава в безпределния синкав аквариум. Пламъкът на Арас свети тъмночервен, като желязо на наковалня, тоя пламък на Арас, настанен над подземните запаси, чрез който потта на хората, изобретенията на хората, изкуството на хората, спомените и наследството на хората, сплитайки се като коси в това възлизане, се превръщат в изгоряла материя, отнасяна от вятъра.