Не е въпрос тук, че омаловажавам проявите на ума или победите на съвестта. Аз се възхищавам от бистрите умове. Но какво е човек, ако му липсва същност? Ако е само един поглед, а не същество? Същността — аз я виждам у Гавоал или у Израел. Както я видях у Гийоме.
Аз отхвърлям с нещо подобно на ужас изгодите, които мога да добия от една писателска дейност, например свободата, с която бих могъл да разполагам и която би ми позволила, ако работата ми в групата 2/33 не ми е приятна, да се отърва от нея, като заема друга служба. Тая свобода е само свобода да не бъдеш нищо. А всяко задължение те кара да станеш нещо.
Във Франция ние щяхме да пукнем от разум без човешка същност. Гавоал е нещо. Той обича, мрази, радва се, мърмори. Той е изплетен от връзки. И също както се наслаждавам, седнал срещу него, на тая хрускава кървавица, също тъй се наслаждавам на задълженията на нашия занаят, които ни спояват в един общ родов ствол. Аз обичам групата 2/33. Не я обичам като зрител, който вижда един хубав спектакъл. Безразлични ми са спектаклите. Аз обичам групата 2/33, защото съм част от нея, защото тя ми дава духовна храна и за чиято духовна храна от своя страна помагам и аз.
И сега, когато ида от Арас, повече от всякога аз съм от моята група. Придобих още една връзка. Засилих в себе си онова чувство на общност, на което трябва да се наслаждаваш в мълчание. Израел и Гавоал са изпитали може би по-тежки рискове от мене. Израел изчезна. Но от тая днешна разходка и аз не щях да се върна. Тя ми дава малко по-голямо право да седна на масата им и да мълча заедно с тях. Това право се купува много скъпо. Но то и струва много скъпо; то е правото да съществуваш. Затова надписах тая книжка, без да се стеснявам… Тя не разваляше нищо.
И ето, червя се при мисълта, че след малко ще мънкам, когато майорът започне да ме разпитва. Ще се засрамя от себе си. Майорът ще помисли, че съм малко тъп. Ако не се стеснявам от тия истории за книгата, то е, защото, дори да бях създал цяла библиотека мои книги, това не би ме спасило от срама, с който съм заплашен. Тоя срам не е някаква игра, която играя. Аз не съм скептикът, който си позволява лукса да се отдава на някой трогателен обичай. Не съм градският жител, който играе през лятото на селянин. За лишен път потърсих доказателство за моята добросъвестност в сведенията за Арас. Аз ангажирах тялото си в тая история. Цялото си тяло. И го ангажирах, знаейки, че ще го загубя. Дадох всичко, каквото можах, за тия правила на играта. За да не бъдат те само правила на игра, а нещо друго. Аз добих правото да се чувствувам посрамен след малко, когато майорът ще ме разпитва. Тоест — да участвувам. Да бъда свързан с другите. Да се приобщавам. Да получавам и да давам. Да бъда нещо повече от себе си. Да стигна до тая пълнота, която ме обсебва цял. Да изпитвам тая обич, която изпитвам към другарите си, обич, която не е порив, дошъл отвън, която никога не иска да се изразява, освен все пак в прощалните вечери. Ние сме тогава малко опиянени и благоволението на алкохола ни кара да се навеждаме към сътрапезниците си като дърво, натежняло от плодове, които иска да раздаде. Обичта ми към групата не се нуждае от обявяване. Тя е създадена от връзки. Тя е моята собствена същност. Аз съм от групата. Това е всичко.
Когато мисля за групата, не мога да не мисля за Хошде. Бих могъл да разкажа за неговата смелост във войната, но ще се почувствувам смешен. Не става дума за смелост: Хошде влезе във войната напълно. По-пълно навярно от всички нас. Хошде е непрекъснато в това състояние, което аз мъчно придобих. Когато се обличах, аз ругаех. Хошде не ругае. Хошде е стигнал там, дето отиваме ние. Дето аз исках да отида.
Хошде е бивш сержант, наскоро произведен подпоручик. Несъмнено той е с посредствена култура. Не би могъл да обясни нищо за самия себе си. Но той е изграден, завършен човек. Когато се отнася до Хошде, понятието дълг губи всякакво гръмогласие. Човек би искал да понася дълга си тъй, както го понася Хошде. Пред Хошде аз се укорявам за всичките си дребни откази, за всичките си нехайства, за мързела си и свръх всичко в известни случаи за скептицизма си. Това не е белег за добродетел, но добре разбрана завист. Аз бих искал да живея по същия начин, както Хошде живее. Дървото е хубаво, здраво издигнато върху своите корени. Непроменеността на Хошде е хубава. Хошде не може да разочарова.
И тъй, аз няма да разкажа нищо за възложените поръчения на Хошде. Доброволец ли е той? Ние всички винаги сме доброволци за всички поръчения. Но то е поради оная смътна потребност да вярваме в себе си. Тогава малко надминаваме себе си. Хошде е доброволец — естествено. Той самият е тая война. Това е толкова естествено, че ако стане въпрос за някой екипаж, който трябва да се пожертвува, майорът веднага помисля за Хошде: „Слушайте, Хошде…“ Хошде е погълнат от войната, както монахът — от вярата си. За какво воюва той? Той воюва за себе си. Хошде се слива с някаква същност, която трябва да се спасява и която е неговата собствена същина. На тая височина животът и смъртта донякъде се сливат. У Хошде те вече са слети. Без може би да знае, той почти не се страхува от смъртта. Да живееш по-дълго да се стараеш да живееш по-дълго… за Хошде умиране и съществуване се съгласуват.