Онова, което изпърво най-много ме смая в него, беше тревогата му, когато Гавоал се опита да вземе за малко неговия хронометър, за да измерва скоростите над базата.
— Господин поручик… не… неприятно ми е.
— Ти си глупав! Това е за урегулиране, и то само за десет минути!
— Господин поручик… в склада на ескадрилата има един хронометър.
— Да. Но от шест седмици той не ще да мръдне от два часа и седем минути.
— Господин поручик, хронометър не се дава… аз не съм длъжен да давам назаем хронометъра си… вие не можете да изисквате това от мене!
Военната дисциплина и чинопочитанието могат да поискат от един Хошде, току — що свален от пламъци и по чудо невредим, да се качи в друг самолет за друго поръчение, което тоя път ще бъде опасно…, но не и да даде в непочтителни ръце един много скъп хронометър, който му е струвал три месечни заплати и който всяка вечер е бил навиван с истинска майчинска грижа. Когато гледаш как хората жестикулират, разбираш, че те нямат понятие от хронометри.
И когато Хошде, вече победител, доказал най-сетне правото си, излезе от канцеларията на ескадрилата, стиснал до сърцето си хронометъра, кипнал от възмущение, аз бих прегърнал Хошде. Аз открих какви съкровища на обич има у Хошде. Той ще воюва за своя хронометър. Неговият хронометър съществува. И той ще умре за своята страна. Неговата страна съществува. Хошде, който е свързан с тях, съществува. Всичките му връзки със света са го създали.
Ето затова обичам Хошде, без да усещам потребност да му го кажа. Така аз загубих Гийоме, убит в полет — най-близкия приятел, който съм имал, — и избягвам да говоря за него. Ние бяхме пилотирали по едни и същи линии, бяхме участвували в едно и също творчество. Бяхме от едно тесто. Чувствувам, че донякъде съм умрял чрез него. Аз направих от Гийоме един от другарите на моето мълчание. Аз изхождам от Гийоме.
Аз изхождам от Гийоме, аз изхождам от Гавоал, аз изхождам от Хошде. Аз изхождам от групата 2/33. Аз изхождам от моята страна. И всички от групата изхождат от тая страна…
XXIII
Много се промених! През последните дни, майор Алиас, аз бях язвителен. През последните дни, когато блиндираното нашествие нямаше срещу себе си нищо, поръченията с пожертвувани хора струваха на групата 2/33 седемнадесет от двадесет и три екипажа. Струва ми се, че ние приехме, и вие пръв от нас, да умрем, за да се изиграе играта. Ах! Майор Алиас, аз бях язвителен, но се лъжех!
Ние се държахме буквално, и вие пръв, за някакъв дълг, смисълът, на който бе замъглен. По инстинкт вие ни тласкахте не вече да победим — то беше невъзможно, — но да се създадем. Както нас, вие знаехте, че добитите сведения нямаше да бъдат предадени никому. Но вие спасявахте обредите, силата, на които бе скрита. Вие ни разпитвахте сериозно — като че нашите отговори можеха да послужат за нещо, — разпитвахте ни за парковете с танкове, за плоскодънните кораби, за камионите, за гарите, за влаковете по гарите. Вие, струва ми се, проявявахте възмутителна недобросъвестност, казвайки:
— Не е тъй! Не е тъй! Много хубаво се наблюдава от мястото на пилота.
Но все пак вие имахте право, майор Алиас! Аз разбрах това множество, над което летя, когато бях над Арас. Аз съм свързан само с оня, на когото давам. Разбирам само оногова, с когото съм свързан. Съществувам само дотолкова, доколкото ме хранят соковете на моите корени. Аз самият изхождам от това множество. Това множество изхожда от мене. При скорост петстотин и трийсет километра в час и двеста метра височина сега, когато слязох от моя облак, аз се приобщавам във вечерта с това множество като овчаря, който о един поглед преобразява, събира и стяга стадото. Това множество не е вече множество: то е народ. Как бих могъл да бъда без надежда?
Въпреки загиването от погрома аз нося в себе си, както след причастие, дълбоко и трайно радостно настроение. Аз потъвам в общата разпокъсаност и все пак съм като победител. Кой другар, връщайки се от поръчение, не носи в себе си победителя? Капитан Пенико ми разказа таз сутрешния си полет: „Когато някое от автоматичните оръжия стреляше много точно, аз се отклонявах, насочвайки се с пълна скорост право срещу него, съвсем ниско, почти досягайки земята, и му изсипвах един куп изстрели от картечница, които веднага угасяха тая червеникава светлина, както вятър угасява свещ. След една десета от секундата минавах като вихрушка над войниците… Сякаш оръдието избухваше. Прислугата на оръдието се разпръсваше, изпопадала при бягането. Като че играех на кегли.“ Пенико се смееше. Пенико се смееше великолепно. Пенико — капитанът — победител!