Аз зная, че поръчението ще преобрази хората — дори и оня картечник на Гавоал, който, хванат през нощта в построения от осемдесет военни прожектора храм, мина, като за войнишка сватба, под купола от саби.
— Можете да карате по деветдесет и четвърти.
Дютертр току — що се бе ориентирал по Сена. Слязох докъм сто метра. Земята влече към нас при скорост петстотин и трийсет километра в час големи люцернови или житни правоъгълници и триъгълници от гори. Изпитвам странно физическо удоволствие, като гледам тоя разгром на ледове, които предницата на моя кораб неуморно разцепва. Сена се показва. Когато я пресичам косо, тя се скрива, като че се завърта около себе си. Това движение ми доставя същото удоволствие, каквото полегналите дири, оставени по тревата от коса. Аз съм се настанил добре. Аз съм началникът на борда. Резервоарите държат. Ще спечеля от Пенико една чашка на покера с асове, сетне ще бия Лакардер на шах. Такъв съм, когато съм победител.
— Господин капитан… стрелят… ние сме в забранена зона…
Курсът на полета се изчислява от него. Аз съм чист от всякакъв укор.
— Много ли стрелят?
— Стрелят, колкото могат…
— Да завием ли?
— О, не…
В тона има признание за грешката. Ние изпитахме потопа. А у нас противосамолетната стрелба е пролетен дъжд.
— Дютертр… вижте… глупаво е да ни свалят у нас!
— … нищо няма да свалят… упражняват се! Дютертр е язвителен.
Аз не съм язвителен. Аз съм щастлив. Бих искал да разговарям с нашите хора.
— Хм… да… стрелят като…
Гледай ти, той бил жив, тоя! Забелязвам, че моят картечник никога до днес не бе проявявал самоволно съществуването си. Той бе изтърпял цялото приключение, без да почувствува потребността да общува с някого. Освен ако той е произнесъл: „Ах, ах, ах!“ — при най-силните оръдейни изстрели. Във всеки случай това съвсем не бяха доверителни излияния.
Но тук въпросът бе до неговата специалност: картечницата. Щом е въпрос за специалността, не можеш удържа специалистите.
Не мога да не противопоставя тия две вселени. Вселената на самолета и вселената на земята. Аз току — що увлякох Дютертр и моя картечник отвъд позволените граници. Ние видяхме Франция в пламъци. Видяхме морето да лъщи. Ние остаряхме на голяма височина. Бяхме се навели над една далечна земя, както над музейни витрини. Бяхме си играли в слънчевите лъчи о прашинките на неприятелските изтребители. Сетне отново слязохме. Хвърлихме се в пожара. Пожертвувахме всичко. И там узнахме за себе си повече, отколкото бихме узнали, ако бяхме размисляли десет години. Най-сетне излязохме от тоя десетгодишен манастир…
И ето че по тоя път, над който може би сме летели, възлизайки над Арас, керванът, който намираме отново, се е придвижил най-много с петстотин метра. Докато те преместят една повредена кола до крайпътния ров, докато сменят едно колело, удряйки неподвижни кормилото и изхвърляйки по напречния път разрушени остатъци, ние вече се връщаме в летището си.
Ние прекрачваме през целия разгром. Приличаме на поклонници, които не се измъчват от пустинята, макар че е мъка се движат в нея, защото сърцето им вече живее в светия град.
Нощта, която настъпва, ще настани това множество и ще го струпа в своя обор на нещастие. Стадото се наблъсква. От кого би могло да иска помощ то? Но на нас е дадено да тичаме към другарите си и струва ми се, че ние бързаме за някакъв празник. Така, ако в далечината свети една проста колиба, тя превръща и най-лютата нощ в коледна нощ. Там, дето отиваме, ние ще бъдем посрещнати. Там, дето отиваме, ще се приобщим с другите чрез вечерния хляб.
Стига ни за днес това преживяване: аз съм щастлив и уморен. Ще оставя на механиците самолета, обогатен със своите дупки. Ще съблека тежките си дрехи за летене и тъй като е много късно да спечеля на игра една чашка от Пенико, ще седна съвсем просто за вечеря между другарите си.
Ние сме закъснели. Ония другари, които закъснеят, не се връщат вече. Закъснели ли са те? Премного. Толкова по-зле за тях! Нощта ги люшва във вечността. На вечерята групата брои умрелите си.
Мъртвите стават по-хубави в спомените. Те остават завинаги обвеяни с най-светлата си усмивка. Ние ще се откажем от тая изгода. Ние ще изскочим контрабанда, подобно на прокълнатите ангели и на бракониерите. Майорът няма да хапне хапката си. Той ще ни погледне. Ще каже може би: „А!… Ето че дойдохте…“ Другарите ще мълчат. Те едва — едва ще ни изгледат.