Какво трябва да се прави? Това. Или обратното. Или нещо друго. За бъдещето няма детерминизъм. Какви трябва да бъдем? Ето съществения въпрос, защото единствено духът оплодява ума. Той го оплодява с бъдещото произведение. Умът ще го изведе до края. Какво трябва да прави човекът, за да създаде първия кораб? Формулата е прекалено сложна. В края на краищата тоя кораб ще се роди от хиляда противоположни действия. Но какъв трябва да бъде тоя човек? Тук аз търся творението в неговите корени. Той трябва да бъде търговец или войник, защото тогава поради обич към далечните страни без друго ще вдъхнови техниците, ще привлече работниците и един ден ще спусне своя кораб! Какво трябва да сториш, та цяла гора да хвръкне? О, това е много мъчно… Какво трябва да бъдеш? Трябва да бъдеш пожар!
Утре ние ще навлезем в нощта. Нека моята страна съществува още, когато се възвърне денят! Какво трябва да правим, за да я спасим? Как да се изрази едно просто разрешение? Необходимите неща са противоречиви. Важното е да се спаси духовното наследство, без което расата ще бъде лишена от своя гений. Важното е да се спаси расата, без което наследството ще бъде загубено. Тъй като липсва език, който би съгласувал двете спасения, хората на логиката ще бъдат изкушени да пожертвуват или душата, или тялото. Но аз не признавам хората на логиката. Аз искам моята страна да съществува със своя дух и със своята плът, когато отново настъпи денят. За да действувам за доброто на моята страна, ще трябва всеки миг да се стремя с цялата си обич в тая насока. Щом морето се втурва, то все ще намери през къде да мине.
Сигурен съм в спасението. Разбирам по-хубаво картината, която измислих за огъня и слепеца. Ако слепецът отива към огъня, това е, защото в него се е родила нуждата от огън. Сега вече огънят го води. Ако слепецът търси огъня, то значи, че вече го е намерил. Така, ако скулпторът е привлечен от глината, той вече носи своето произведение. Също тъй и ние. Ние отново чувствуваме топлотата на нашите връзки: ето защо вече сме победители.
Ние чувствуваме вече нашата общност. Ще трябва наистина да я изразим, за да се свържем с нея. Това е усилие на съзнанието и на речта. Но за да не загубим нищо от нейната същност, ще трябва да бъдем глухи към примките на временната логика, към шантажите и полемиките. Преди всичко друго ние сме длъжни да не отречем нищо от онова, което сме.
И затова в мълчанието на моята нощ в селото, облегнат на една стена след връщането си от поръчението над Арас — и просветлен, струва ми се, от това поръчение, — аз почвам да си налагам прости правила, на които не ще изменя никога.
Тъй като и аз съм от тях, никога не ще отрека моите хора, каквото и да направят те. Аз никога няма да говоря срещу тях пред другите. Ако е възможно да ги защищавам, ще ги защитя. Ако те ме залеят със срам, аз ще заключа тоя срам в сърцето си и ще мълча. Каквото и да мисля тогава, никога няма да стана свидетел на обвинението срещу тях. Един съпруг не тръгва от къща на къща да разправя сам на съседите си, че жена му е уличница. Той няма да спаси честта си по тоя начин. Защото жена му е от неговия дом. Той няма да се издигне, ако я хули. Само когато се прибере в къщи, той има право да изрази гнева си.
Така аз няма да се откажа да нося отговорност за едно поражение, което често пъти ще ме унижава. Аз съм част от Франция. Франция създаде хора като: Реноар, Паскал, Пастьор, Гийоме, Хошде. Тя създаде също тъй некадърници, политикани и мошеници. Но струва ми се, че прекалено лесно е да се гордеете, че сте от едните, и да се отричате от всяко родство с другите.
Поражението разделя. Поражението разрушава онова, което е създадено. Тук има смъртна заплаха: аз няма да помагам на тия разцепления, отхвърляйки отговорността за бедствието върху ония от моите хора, които не мислят като мене. От тия процеси без съдия няма никаква полза. Всички бяхме победени. И аз бях победен. Хошде бе победен. Хошде не отхвърля поражението върху другите. Той си казва: „Аз, Хошде, част от Франция, бях слаб. Франция на Хошде бе слаба. Аз бях слаб в нея и тя бе слаба в мен.“ Хошде знае, че ако се отдели от своите, ще прослави само себе си. И оттогава нататък той няма да бъде Хошде, част от един дом, от едно семейство, от една въздушна група, от една родина. Той ще бъде само Хошде, част от една пустиня.