Ако приемам да бъда унизен от моя дом, аз мога и да въздействувам на моя дом. Той е част от мене, както и аз съм част от него. Но ако не приема унижението, домът ще се разпадне най-произволно и аз ще вървя сам, покрит със слава, но по-ненужен от мъртвец.
За да съществуваш, важното е най-напред да поемеш някакво бреме. Но ето че само до преди няколко часа аз, аз бях сляп. Бях язвителен. Но сега съдя по-ясно. Откак се чувствувам част от Франция, не ща да се оплаквам от другите французи и също тъй вече не мисля, че Франция трябва да се оплаква от света. Всеки е отговорен за всички. Франция бе отговорна за света. Франция би могла тогава да предложи на света общата мярка, която би го обединила. Франция би могла да послужи на света като крайъгълен камък. Ако Франция би имала очарованието на Франция, сиянието на Франция, цял свят чрез Франция би се дигнал за съпротива. Отсега нататък аз се отказвам от моите укори към света. Ако на света липсваше душа, Франция бе длъжна да бъде негова душа.
Франция би могла да привлече другите към себе си. Моята група 2/33 се предложи последователно като група доброволци за войната в Норвегия и после във Финландия. Какво бяха Норвегия и Финландия за войниците и сержантите у нас? Винаги ми се е струвало, че те приемаха смътно да умират за сладостта на коледните празници. Струваше ми се, че спасяването на това очарование оправдава жертвата на техния живот. Ако ние бихме били Коледата на света, светът би се спасил чрез нас.
Духовната общност на хората в света не се прояви в наша полза. Но основавайки тая общност на хората в света, ние бихме спасили света и себе си. Ние не изпълнихме тоя дълг. Всеки е отговорен за всички. Всеки сам е отговорен за всички. За пръв път разбирам една от тайните на вярата, отдето е произлязла цивилизацията, която аз смятам моя: „Да носиш греховете на хората…“ И всеки носи всичките грехове на всичките хора.
XXV
Кой може да види в това една доктрина на слабия? Водач е оня, който приема всичко върху себе си. Той казва: „Аз бях победен.“ Не казва: „Войниците ми бяха победени.“ Истинският човек говори така. Хошде би казал: „Аз съм отговорният.“
Разбирам смисъла на смирението. То не е обезценяване на себе си. То е истинският принцип на действието. Ако в желанието си да се оправдая аз обяснявам бедите си с фаталността, аз се подчинявам на фаталността. Ако ги извинявам с измяна, аз се подчинявам на измяната. Но ако поема върху си грешката, искам да ми се признае моята власт на човек. Мога да действувам върху онова, от което изхождам. Аз съм съставна част от човешката общност.
Има, значи, някой друг в мене, с когото аз се боря, за да израсна. Нужно бе това трудно пътуване, за да отделя, доколкото мога, личността, против която воювам, от човека, който израства. Не зная дали образът, който ми хрумна, има някаква цена, но аз си казвам: отделната личност е само път. Ценен е единствено човекът, който тръгва по него.
Аз не мога вече да се задоволявам с полемични истини. Каква полза да обвиняваш отделните личности? Те са само пътища и преходи… Поражението действително се изразява чрез лични пропадания. Но една цивилизация формира хората. Ако тая цивилизация, на която смятам, че принадлежа, е заплашена от немощта на отделните личности, аз имам правото да се запитам защо тя не ги е създала други.
Както религията, цивилизацията обвинява сама себе си, ако се оплаква от липсата на твърда вяра у вярващите. Тя е длъжна да ги въодушеви. Същото е, ако се оплаква от омразата на невярващите. Тя е длъжна да ги приобщи към себе си. Но моята цивилизация, която даде някога доказателства за силата си, която възпламени апостолите си, смаза насилниците, освободи цели народи от роби — днес не може вече нито да въодушевява, нито да приобщава. Ако аз желая да открия корените на различните причини за моето поражение, ако имам амбицията да живея отново, трябва да намеря най-напред фермента, който съм загубил.
Защото цивилизацията е подобна на житото. Житото храни човека, но човекът на свой ред спасява житото, прибирайки в хамбара семето. Запасът от семе се пази от една реколта жито до друга като наследство.
Не ми е достатъчно да зная какво жито искам, за да може то да порасне. Ако искам да спася един тип човек — и неговата власт, — трябва също тъй да спася принципите, които го създават.
Но ако съм запазил образа на цивилизацията, която смятам, че е моя, изгубил съм правилата, по които тя се пренася. Тая вечер аз откривам, че думите, които употребявах, не засягаха вече същественото. Аз проповядвах така демокрацията, без да подозирам, че изказвах по тоя начин не вече сбор от правила за качествата и съдбата на човека, а сбор от пожелания. Аз желаех хората да бъдат братя, свободни и щастливи. Разбира се. Кой не е съгласен? Аз умеех да изложа „как“ трябва да станеш човек. Но не „какъв“ трябва да бъде той.