Защото човекът на моята цивилизация не се определя, като се изхожда от човеците. Човеците се определят чрез него. В него, както във всяко духовно същество, има нещо, което материалите, от които е съставено, не го обясняват. Една катедрала е нещо съвсем друго, а не количество камъни. Тя е геометрия и архитектура. Не камъните определят катедралата, а тя обогатява камъните със своята собствена значимост. Тия камъни се облагородяват, бидейки камъни на катедрала. Най-различни камъни служат на нейното единство. В своята тържествена религиозна песен катедралата поглъща всичко, дори и капчуците с най-гримасничещи лица.
Ала постепенно аз бях забравил моята истина. Бях повярвал, че човекът представя всички хора, както Камен представя всички камъни. Аз смесвах катедралата с купа камъни и наследството постепенно изчезна. Трябва да се възстанови човекът. Той е есенцията на моята култура. Той е крайъгълният камък на моята общност. Той е принципът за моята победа.
XXVI
Лесно е да се установи ред в едно общество, като всеки се подчинява на точно определени правила. Лесно е да създадеш един сляп човек, който се покорява, без да протестира, на един господар или на някоя догма. Но по-голям успех е, ако искаш да освободиш човека, да го накараш да властвува над самия себе си.
Но какво значи да освобождаваш? Ако освободя в някоя пустиня човек, който не усеща нищо, какво значи неговата свобода? Има свобода само за „някого“, който върви за някъде. Да освободиш тоя човек, значи да му вдъхнеш жажда и да му начертаеш път към някой кладенец. Само тогава той ще може да избира постъпки, които не ще бъдат лишени от значителност. Да се освободи някой камък, не означава нищо, щом той няма сила да пада. Защото и като бъде освободен, камъкът няма да отиде никъде.
Но моята цивилизация поиска да основе човешките отношения върху преклонението пред човека — отвъд отделната личност, та държането на всеки към самия себе си или към другите да не бъде вече сляпо възприемане обичаите на мравуняка, а свободна проява на обичта.
Невидимият път на земното привличане освобождава камъка. Невидимите склонове на обичта освобождават човека. Моята цивилизация поиска да направи от всеки човек посланик на един и същ принц. Тя смята отделната личност като път или послание на някой по-голям от личността и за нейното възлизане тя й даде свободата да върви по намагнитени посоки.
Аз зная много добре произхода на това силово поле. В продължение на столетия моята цивилизация съзерцаваше бога през хората. Човекът бе сътворен по божия образ. Почитаха бог в човека. Хората бяха братя чрез бога. Това отражение на бога придаваше едно достойнство на всеки човек, което не може да се отнеме. Отношенията между човека и бог основаваха очевидно длъжностите на всеки към себе си и към другите…
Съзерцанието на бога установяваше равенство между хората, защото те бяха равни чрез бога. И това равенство имаше ясно значение. Защото не можеш да бъдеш равен, освен чрез нещо. Войникът и капитанът са равни чрез нацията. Равенството е дума, лишена от смисъл, ако това равенство няма чрез какво да се свърже.
Аз разбирам ясно защо това равенство — равенство на божиите права, които минават през отделните личности, не позволяваше да се ограничи издигането на отделната личност: бог можеше да реши да си послужи с тая личност за път. Но тъй като въпросът също бе за равенството на божиите права „над“ отделните личности, каквито и да са, те бяха подложени на същите задължения и на същото зачитане на законите. Изразявайки бога, те бяха равни в правата си. Служейки на бога, те бяха равни в задълженията си.
Разбирам защо равенството, установено чрез бога, не носеше нито противоречия, нито безредие. Демагогията прониква, когато поради липса на общо мерило принципът на равенството се изражда в принцип на еднаквост. Тогава войникът отказва да отдава чест на капитана, защото, отдавайки чест на капитана, войникът би показал уважение към отделна личност, а не към нацията.
Моята цивилизация, наследявайки бога, направи хората равни чрез човека.
Разбирам произхода на почитта на хората един към други. Ученият дължеше почит на корабния черноработник, защото през черноработника той почиташе бога, чийто посланик беше също черноработникът. Каквито и да бяха стойността на единия и посредствеността на другия, никой не можеше да изисква друг човек да му стане роб. Един посланик не може да бъде унизен. Но тая почит към човека не влечеше унизително преклонение пред посредствеността на отделната личност, пред глупостта или невежеството, защото преди всичко зачитано бе това качество на божи посланик. Така обичта на бога създаваше между хората благородни отношения, тъй като техните делови връзки бяха както между посланик с друг посланик, независимо от качеството на отделните личности.