Но в глъбините на душата си мисли: „Това е чудо на любовта.“
Женевиев се бори с една-единствена мисъл: той не знае!… И го гледа с учудване. Добавя високо:
— Аз дойдох…
И прокарва ръка по челото си.
Прозорците побеляват и изпълват стаята със светлина на аквариум. „Лампата гасне“ — мисли Женевиев.
Сетне изведнъж, обзета от мъка, казва:
— Жак, Жак, отведете ме.
Бернис е блед, взема я в ръцете си и я люлее.
Женевиев затваря очи:
— Вие ще ме отвлечете…
Времето лети върху това рамо, без да причинява болка. Това е почти радост — да се отречеш от всичко: изоставяш се, течението те отнася, струва ти се, че собственият ти живот изтича… изтича. Тя мечтае гласно:
— Без да ми се причинява болка.
Бернис милва лицето и. Тя си спомня за нещо: „Пет години, пет години… и това е позволено! — Мисли още: Аз му дадох толкова…“
— Жак!… Жак… Синът ми умря.
— Знаете ли, аз избягах от къщи. Имам такава нужда от спокойствие. Не съм още разбрала, не изпитвам още мъка; Дали не съм жена без сърце? Другите плачат и биха искали да ме утешат. Те са разчувствувани, че са толкова добри. Но виждаш ли… аз нямам още спомени.
На тебе мога да разкажа всичко. Смъртта настъпи в голямо безредие: инжекции, превръзки, телеграми. След няколко безсънни нощи струва ти се, че сънуваш. През консултациите подпираш на стената главата си, която е куха.
А какъв кошмар бяха споровете с мъжа ми! Днес, малко преди… той хвана китката ми и аз помислих, че ще я изкълчи. Всичко това заради една инжекция. Но аз знаех… не бе дошло времето. Сетне той ме моли за прошка, но то не беше важно! Аз отговарях: „Да… да… пусни ме да отида при сина си.“ Той ми препречи вратата: „Прости ми… имам нужда от това!“ Явна прищявка. „Пусни ме да мина. Прощавам ти.“ А той: „Да, само от уста, не от сърце.“ И още все така; аз полудявах.
И, разбира се, когато всичко се свърши, човек не чувствува голямо отчаяние. Едва ли не се учудваш от спокойствието, от тишината. Мислех… мислех: „Детето си почива.“ Това е всичко. Струваше ми се също тъй, че пристигах призори някъде много далеч, не зная къде, и не знаех вече какво да правя. Мислех: „Пристигнахме.“ Гледах спринцовките, лекарствата и си казвах: „Това вече няма смисъл… пристигнахме.“ И загубих съзнание.
Изведнъж тя се учудва.
— Безумна бях, че дойдох.
Тя чувствува, че там зората огрява едно голямо бедствие. Студени и измачкани покривки, кърпи, захвърлени по мебелите, един прекатурен стол. Тя трябва бързо да се противопостави на тоя разгром на нещата. Трябва бързо да дръпне онова кресло на мястото му, оная ваза, тая книга. Трябва да се изтощи напразно, за да възвърне реда на нещата, които обкръжават живота.
VI
Дошли бяха посетители за съболезнования. Когато говореха, те играеха на съчувствие. Оставяха да се успокоят в нея клетите спомени, които те са раздвижили, и това мълчание бе толкова неделикатно… Тя се държеше съвсем изправена. Изговаряше, без да отмалее, думите, които се премятаха непрестанно, думата смърт. Не искаше да издебнат у нея ехото на думи, които те предизвикват. Гледаше ги право в очите, за да не се решат те да я гледат, но щом наведеше своите…
А другите… ония, които вървят до преддверието спокойно, а оттам до гостната правят няколко бързи крачки и се олюляват в нейната прегръдка. Без една дума. Тя няма да им каже ни дума. Те затисват скръбта и. Те притискат до гърдите си едно сгърчено от мъка дете.
Сега мъжът й разправя за продажба на къщата. Казва:
— Тия тъжни спомени ни причиняват болка!
Той лъже, страданието е почти един приятел. Но се вълнува, той обича големите жестове. Тръгва довечера за Брюксел. Тя трябва да го намери там.
— Да знаете в какво безредие е къщата…
Цялото й минало — унищожено. Гостната, уредена с дълго търпение. Мебелите, поставени там не от човек, не от продавача, но от времето. Тия мебели не мебелираха гостната, а нейния живот. Дърпат онова кресло далеч от камината и оная стенна масичка далеч от стената. И ето че всичко се откъсва от миналото и за първи път е с оголен образ.
— И вие ли ще заминете? Тя прави безнадежден жест.
Хиляди връзки — скъсани. Значи, едно дете държеше връзките със света, около които се нагласяваше светът? Едно дете, чиято смърт е толкова голямо поражение за Женевиев? Тя се отдава на скръбта.
— Боли ме… Бернис й говори нежно:
— Аз ще ви отведа. Ще ви отвлека. Спомняте ли си? Аз ви казах, че един ден пак ще дойда. Аз ви казах…
Бернис я притиска в прегръдките си и Женевиев отпуска глава назад и очите й заблестяват от сълзи — Бернис не държи вече в ръцете си пленница, а едно разплакано момиченце.