II
И аз си казвах: „Същественото е, че някъде се намира онова, от което човек е живял. И обичаите, и семейният празник. И къщата на спомените. Същественото е да се живее за връщането…“ И се чувствувах дълбоко заплашен поради слабостта на далечните полюси, от които зависех. Рискувах да открия една истинска пустиня и почнах да разбирам загадката, която отдавна ме занимаваше.
Живях три години в Сахара. И аз както мнозина други мислех за нейното вълшебство. Всеки, който е опознал живота в Сахара, дето всичко видимо е само самотия и оголеност, скърби все пак за тия години като за най-хубавите, които е изживял. Думите „носталгия от пясъка, носталгия от самотията, носталгия от пространството“ са само литературни формули и не обясняват нищо. Но ето че за първи път на тоя параход, гъмжащ от пътници, струпани едни върху други, стори ми се, че разбирам пустинята.
Наистина Сахара, додето поглед стига, представлява само еднообразен пясък или по-точно, тъй като там дюните са редки, една камениста плоскост. Човек потъва в нея непрекъснато и е обзет от досада. И все пак невидими божества съграждат в нея мрежа от посоки, наклони и знаци, цяла една скрита и жива мускулатура. Няма вече еднообразие. Всичко се подрежда. Дори едно безмълвие там не прилича на друго.
Има безмълвие на покой, когато туземните племена са се примирили, когато вечерта носи своята прохлада и струва ти се, че правиш почивка със събрани платна в някое спокойно пристанище. Има обедно безмълвие, когато слънцето прекъсва мислите и движенията. Има фалшиво безмълвие, когато северният вятър е спаднал и появяването на насекомите, издухани като праха на тичинките от оазисите във вътрешността, предизвестява източна буря, която носи пясък. Има безмълвие на заговор, когато се узнае, че някое далечно племе е в кипеж. Има безмълвие на загадка, когато между арабите започват неразгадаеми заговорнически съвещания. Има напрегнато безмълвие, когато пратеник закъснява да се върне. Изострено безмълвие, когато нощем спираш дъха си, за да чуеш. Тъжно безмълвие, ако си спомняш за ония, които обичаш.
Всичко се поляризира. Всяка звезда установява една истинска посока. Те всички са звезди на влъхвите. Те всички служат на своя собствен бог. Една показва посоката към далечен, мъчнодостижим кладенец и пространството, което ви отделя от тоя кладенец, тежи като крепост. Друга показва посоката към пресъхнал кладенец. И самата звезда изглежда суха. И повърхността, която ви отделя от тоя пресъхнал кладенец, е без наклон. Друга някоя звезда служи като водач към непознат оазис, който чергарите са ви възхвалявали, но сега е забранен от размириците. И пясъкът, който ви отделя от тоя оазис, е морава от вълшебните приказки. Друга някоя пък показва как се стига до един бял град на юг, сочен като плод, който ще захапеш. А другата там — сочи морето.
Най-сетне почти недействителни полюси намагнитват много отдалеч тая пустиня: къщата от детинство, останала жива в спомена. Приятеля, за когото не знаем нищо, освен че съществува.
Така вие се чувствувате изострен и оживен от силовото поле, привличан или отблъсван от действуващите сили, които ви търсят или ви се противопоставят. Ето че сте здраво установен, определен и настанен в центъра на главните посоки.
И тъй като пустинята няма никакво осезаемо богатство, тъй като в пустинята няма какво да се види, нито да се чуе, принудени сте — защото вътрешният живот не само не заспива, а се засилва — да признаете, че човекът е вдъхновен на първо място от невидими привличания. Човекът се управлява от духа. В пустинята аз струвам толкова, колкото струват моите божества.
И така, ако на моя тъжен параход аз се чувствувах богат с още плодотворни посоки, ако още обитавах една жива планета, то беше благодарение на неколцината приятели, изгубени зад мене в мрака на Франция, които почваха да ми стават необходими.
Безспорно Франция не бе за мене нито някаква абстрактна богиня, нито схващане на историк, но плът, от която зависех, мрежа от връзки, която ме ръководеше, общност на полюси, която създаваше склонностите на сърцето ми. Усещах потребността да чувствувам по-яки и по-трайни от самия мене ония, които ми бяха потребни — за да се ориентирам. За да разбера къде ще се върна. За да съществувам.