Моята страна беше изцяло в тях и чрез тях живееше в мене самия. За оня, който плува по море, един цял континент е изразен в блясъка на няколко фара. Един фар не е мерило за далечина. Просто неговата светлина е в очите ти. И всички чудеса на континента се събират в светилото.
И ето че днес, когато Франция поради пълната окупация влезе изцяло в мълчанието заедно със своя товар, подобно на кораб, плаващ с угасени светлини, без да се знае дали ще оцелее, или не от морските опасности — днес съдбата на всеки от ония, които обичам, ме измъчва по-тежко, отколкото някоя болест в самия мене. Аз виждам, че моята същина е заплашена — затуй, че те са много уязвими.
Оня, който обсебва тая нощ паметта ми, е на петдесет години. Той е болен. И е евреин. Как ще остане той жив при германския терор? За да си въобразя, че той още диша, аз трябва да вярвам, че нашественикът не го знае, че той е закрилян тайно от защитното мълчание на селяните в неговото село. Тогава само мога да вярвам, че той е още жив. Тогава само, разхождайки се далеч из царството на неговото приятелство, което няма граници, ми е позволено да се чувствувам не емигрант, а пътник. Защото пустинята не е там, дето хората смятат, че е. Сахара е по-жива от някоя столица и най-претъпканият град опустява, щом съществените полюси на живота не са вече намагнитени.
III
Но как създава животът тия силови линии, от които ние живеем? Отде иде тежестта, която ме притегля към дома на тоя приятел? Кои са най-значителните мигове, които направиха от това съществуване един от необходимите за мене полюси? От какви тайни събития са изплетени тия лични нежности и през тях — обичта към страната?
Колко малко шум вдигат истинските чудеса! Колко прости са най-значителните събития! За тоя миг, за който искам да разкажа, толкова малко има да се каже, че трябва отново да го изживея в мисълта си и да говоря на тоя приятел.
Беше един от предвоенните дни на брега на Сона, откъм Турню. За обед бяхме избрали един ресторант с дъсчен балкон над реката. Облакътени на съвсем проста маса, изпорязана от клиентите с ножче, поръчахме две чаши перно. Твоят лекар ти бе забранил алкохол, но при извънредни случаи ти хитруваше. Това бе точно такъв случай. Ние не знаехме защо, но той бе такъв. Онова, което ни радваше, бе по-неосезаемо от светлината. И ти си разреши това перно за извънредни случаи. И тъй като на няколко крачки от нас двама моряка разтоварваха един речен кораб, ние ги поканихме при нас. Извикахме ги от балкона. И те дойдоха. Дойдоха съвсем просто. Струваше ни се съвсем естествено да поканим другари — може би поради тоя невидим празник вътре в нас. Беше съвсем очевидно, че те ще отговорят на поканата. И ние се чукнахме!
Слънцето бе сладостно. Неговият топъл мед къпеше тополите на отсрещния бряг и равнината — чак до хоризонта. Ние ставахме все по-весели и по-весели, все тъй, без да знаем защо. Всичко беше сигурно — че слънцето ще грее хубаво, че реката ще тече, че обедът ще бъде обед, че моряците ще отговорят на поканата, че прислужницата ще ни сервира с някаква щастлива любезност, като че би домакинствувала на някакъв вечен празник. Ние бяхме изцяло обсебени от покой, включени в една завършена цивилизация, защитени от безредието. Ние се наслаждавахме на някакво пълно съвършенство, в което — тъй като всичките ни въжделения бяха задоволени — нямахме вече нищо да си доверим. Чувствувахме се чисти, прями, лъчезарни и снизходителни. Ние не бихме могли да кажем каква истина ни се откриваше до очевидност. Но бяхме овладени от чувството на увереност. Увереност — почти горда.
Така вселената доказваше чрез нас своето доброжелателство. Сгъстяването на небесните мъглявини, втвърдяването на планетите, образуването на първите амеби, гигантската работа на живота, който упъти амебата, за да стигне до човека, всичко бе насочено щастливо, за да завърши през нас до това особено удоволствие! И това не беше много лош успех!
Така се наслаждавахме ние на това мълчаливо съглашение и на тия почти религиозни обреди. Унасяни от постоянното кръстосване на прислужницата — свещенослужителка, моряците и ние се чукнахме като вярващи от една и съща религия, без да можем да кажем коя е тя. Единият от двамата моряци беше холандец. Другият — германец. Германецът бил избягал преди време от нацизма, защото бил преследван там като комунист или като троцкист, или като католик, или като евреин. (Не си спомням вече формулата, поради която тоя човек бе станал изгнаник.) Но в оня миг той бе съвсем друго нещо, а не формула. Важното бе същността. Човешкото тесто. Той беше просто един приятел. И както става между приятели, ние бяхме в съгласие. Ти беше в съгласие с другите. Аз бях в съгласие. Моряците и прислужницата бяха в съгласие. В съгласие, но за какво? За перното ли? За значението на живота ли? Или за сладостта на деня? И това не бихме могли да кажем. Но съгласието бе толкова пълно, тъй здраво установено в глъбина, то се основаваше на едно вероучение, толкова очевидно в същността си, макар и неизразимо с думи, че ние доброволно бихме приели да укрепим тая постройка, да издържим в нея една обсада и да умрем зад картечниците, за да спасим тая същност.