Каква същност?… Ето, тъкмо това мъчно може да се изрази! Аз рискувам да уловя само отражения, не същественото. Думите, които не стигат, ще оставят моята истина да се изплъзне. Аз не ще бъда ясен, ако кажа, че ние охотно бихме воювали, за да спасим специалния характер на усмивката на моряците и на твоята усмивка и на моята усмивка, и на усмивката на прислужницата — своеобразното чудо на това слънце, което от милиони години толкова се бе мъчило да завърши чрез нас специалния характер на една усмивка, която бе доста сполучена. Същественото най-често няма тежест. Тук същественото бе само една усмивка. Една усмивка често е същественото. Плащат ти с една усмивка. Възнаграждават те с една усмивка. Вдъхновяват те с една усмивка. И специфичното на една усмивка може да те накара да умреш. Но тъй като това качество на усмивката ни освобождаваше от тревогата на днешното време, даваше ни увереност, надежда и мир, за да мога да се изразя по-добре, необходимо ми е днес да ви разкажа и историята на друга една усмивка.
IV
Беше през времето на един репортаж за гражданската война в Испания. Имах неблагоразумието да присъствувам крадешком към три часа сутринта при едно товарене на тайни материали в една сточна гара. Бързото движение на носачите и слабото осветление като че покровителствуваха моята дързост. Но аз се сторих подозрителен на няколко милиционери — анархисти.
То стана много просто. Аз съвсем не подозирах тяхното гъвкаво и безшумно приближаване, когато те вече ме бяха обградили тихичко, като пръстите на ръка. Дулото на карабината им досегна леко корема ми и тишината ми се стори тържествена. Най-сетне дигнах ръце.
Забелязах, че те бяха спрели погледи не на лицето ми, а на моята вратовръзка (модата в едно предградие на анархистите не позволява такава художествена вещ). Тялото ми се вцепени. Чаках изстрел, беше времето на бързото правосъдие. Но нема никакъв изстрел. След няколко мига на абсолютна пустота, през която групите, които работеха, ми се сториха, че танцуват сънен балет в друга вселена, моите анархисти с леко движение на главата ми направиха знак да тръгна пред тях и ние поехме бавно през линиите на разпределителната гара. Залавянето ми се извърши в пълна тишина и с извънредна пестеливост на движенията. Така се движат подводните животни.
Скоро заслизах към един полуетаж, превърнат в стражеви пост. Там, полуосветени от газена лампа, дремеха други милиционери, с карабини между нозете. Те равнодушно размениха няколко думи с моите пазачи. Един от тях ме претърси.
Аз говоря испански, но не знам каталонски. Все пак разбрах, че искаха документите ми за самоличност. Аз ги бях забравил в хотела. Отговорих: „Хотел… журналист…“, без да знам дали думите ми им казваха нещо. Милиционерите си предаваха от ръка на ръка като веществено доказателство моя фотографически апарат. Някои, прозяващи се, отпуснати в разкривени столове, станаха с досада и се облегнаха на стената.
Защото като че всичко бе потиснато от досада. Досада и сънливост. Струваше ми се, че способността на тия хора да внимават бе изчерпана до краен предел. Аз бих желал да ми покажат, като досег на хора, дори някакъв враждебен знак. Но те не ме удостояваха с никаква проява нито на гняв, нито дори на неодобрение. Няколко пъти се опитах да протестирам на испански. Но моите протести падаха в празно пространство. Милиционерите ме гледаха, без да проявяват нищо, както биха гледали някоя китайска риба в аквариум.
Те чакаха. Какво чакаха? Да се върне някой от тях ли? Или зората? Мислех си: „Може би чакат да огладнеят…“
Мислех си още: „Те ще направят някоя глупост! Това е съвсем смешно!…“ Чувството, което изпитвах, беше отвращение от нелепостта. Мислех си: „Ако се раздвижат, ако поискат да действуват, ще стрелят!“
Дали наистина бях в опасност, или не? Дали те все още не знаеха, че аз не съм саботьор, нито шпионин, а журналист? Че документите ми за самоличност бяха в хотела? Бяха ли взели някакво решение? Какво?
Аз не знаех нищо за тях, освен че застрелваха, без много да разсъждават. Предните революционни отреди, от която и партия да са те, са ловци не на хора (те не преценяват човека в неговата същина), но на признаци. Истината на противника им се струва като заразна болест. За един подозрителен признак изпращат заразения в изолационната болница. Гробищата. Затуй тоя разпит, който от време на време ме удряше с неясни едносрични думи, от които не разбирах нищо, ми се струваше злокобен. Моята кожа се разиграваше на сляпа комарджийска рулетка. И затуй, за да мога да тежа като действително човешко съществуване, изпитвах странната потребност да им изкрещя нещо за себе си, нещо, което да ме постави в моето истинско положение. Например възрастта си! Възрастта на човека е нещо, което прави впечатление! В нея се събира целият му живот. Неговата зрелост се създава бавно. Тя се е създала въпреки толкова превъзмогнати пречки, въпреки толкова тежки, излекувани болести, въпреки толкова успокоени болки, въпреки толкова преодолени отчаяния, въпреки толкова рискове, повечето от които не са били осъзнати. Тя се е създала въпреки толкова желания, толкова надежди, толкова съжаления, толкова забрави, толкова любов. Възрастта на човека — това е значителен товар от опити и спомени! Въпреки ямите, друсането, коловозите човек е вървял напред криво — ляво като някоя издръжлива гальота. И сега, благодарение на упорито съгласуване на щастливи случаи, стигнал си най-после дотук. Имаш трийсет и седем години. И издръжливата гальота, ако е рекъл бог, ще отнесе още по-далеч своя товар от спомени. И аз си мислех: „Ето докъде стигнах. Аз съм на трийсет и седем години…“ Бих искал да въздействувам на моите съдии с това доверяване… но те повече не ме разпитваха.