Кап Жюби…
Бернис, драги, днес е денят на пощата. Самолетът е тръгнал от Сиснерос. Скоро ще мине тук и ще ти донесе тия няколко укора. Аз мислих много за твоите писма и за нашата пленена принцеса. Разхождайки се вчера по плажа — толкова пуст, толкова гол, вечно измиван от морето, — аз мислех, че ние приличаме на него. Не зная сигурно дали ние съществуваме. Ти си виждал през някои вечери с трагични залези как цялото испанско укрепление потъва в лъскавия плаж. Но отражението на загадъчната синева не е от същия род както укреплението. Това е твоето царство. Не твърде действително, не много сигурно… Но Женевиев — остави я да живее.
Да, знам, че сега тя е объркана. Но в живота драмите са редки. Толкова малко са приятелствата, нежностите и любовта, които човек може да разчисти. Въпреки онова, което казваш за Ерлен, мъжът не е от голямо значение. Мисля… че животът се крепи на друго нещо.
Навиците, условностите, законите, всичко, което не чувствуваш като необходимост, всичко, от което си избягал… Тъкмо това е, което дава рамката на живота. За да съществуваш, потребно е да имаш около себе си реалности, които са трайни. Нелепи или несправедливи — това са само думи. И Женевиев, отвлечена от тебе, ще бъде лишена от същинската Женевиев.
И после дали тя знае от какво има нужда? Дори и навикът на богатство, който тя не подозира. Парите позволяват завоюване на благата, външния оживен живот — а нейният живот е вътрешен, — но богатството е, което дава трайност на нещата. То е невидимата подземна река, която цяло столетие храни стените на жилището, спомените — тоест душата. И ти ще изпразниш нейния живот, както се изпразва някой апартамент от хилядите предмети, които човек вече не забелязва, но които съставят апартамента.
Ала аз си представям, че за тебе да обичаш, значи да се родиш. Ти ще мислиш, че си отвлякъл една нова Женевиев. За тебе любовта е оня цвят на очите, който ти виждаше понякога в нея и който може да се поддържа лесно както някоя лампа. И истина е, че в известни минути най-простите думи изглеждат натежнели от такава сила, че е лесно да се подхранва любовта…
Но да живееш, несъмнено е съвсем друго нещо.
VII
Женевиев пипа тая завеса или онова кресло със стеснение, нежно, но така, както човек съзира гранични камъни. Досега тия милувки с пръсти бяха само игра. Досега тоя декор бе тъй лек, защото се явяваше и изчезваше както в театър. Тя, чийто вкус бе толкова сигурен, никога не бе се запитвала какви бяха наистина тоя персийски килим и тази пъстра тъкан от Жуи. До днес те създаваха образа на една обстановка, толкова нежна, но сега бяха насреща й.
„Това не е важно — мисли Женевиев, — аз съм още чужденка в един живот, който не е мой.“ Тя се отпуска в едно кресло и затваря очи. Също като в купе от бърз влак. Всяка секунда, която усещаш, хвърля назад къщи, гори, села. И все пак, когато отвориш очи, от кушетката си виждаш само една бакърена халка, все една и съща. Преобразен си, без да знаеш как. „След осем дни аз ще отворя очи и ще бъда нова: той ще ме отвлече.“
— Какво мислите за нашето жилище?
Защо трябва да я събужда вече? Тя гледа. Не може да изрази какво чувствува: на тоя декор му липсва дълготрайност. Неговата скеля не е солидна…
— Приближи се, Жак, ти, ти съществуваш…
Тоя полумрак по диваните, тапетите на ергенското жилище. Тия марокански платове по стените. Всичко това след пет минути се сваля и изчезва:
— Защо скривате стените, Жак, защо искате да притъпите допира на пръстите до стените?…
Тя обича да гали с длан камъка, да гали ония неща от къщата, които са най-сигурни и най-дълготрайни. Всичко, което може да те носи дълго като кораб…
Той показва богатствата си — „спомени“. Тя разбира. Тя познаваше офицери от колониалните войски, които водеха в Париж живот на призраци. Те се срещаха по булевардите и се чудеха, че са живи. В къщите им личеше донякъде някоя къща от Сайгон или от Маракеш. Говореха за жени, за другари, за повишения; но драпериите, които там са били може би самата плът на стените, тук изглеждаха мъртви.
Тя пипаше с пръст тънките медни предмети.
— Вие не харесвате моите украшения?
— Прощавайте, Жак… Това е малко…
Тя не смееше да каже „просташко“. Но нейният сигурен вкус, който се дължеше на това, че тя познаваше и обичаше само истинските Сезанови платна, а не копията им, истинските мебели, а не имитациите им, я караше да презира смътно тия украшения. Тя бе готова да пожертвува с най-великодушно сърце всичко; струваше й се, че би могла да изтърпи да живее в само варосана килия, но тук чувствуваше, че нещо от нея се излага. Не нейната изтънченост на богатско дете, но — каква чудновата мисъл! — самата й прямота. Той долови стеснението, и, без да го разбира.