— Женевиев, аз не мога да ви дам удобството, на което сте свикнали, аз не съм…
— О, Жак! Вие сте луд, какво си помислихте! Все ми е едно — тя се притискаше в прегръдките му, — но просто аз предпочитам вместо килимите ви един прост, хубаво лъснат паркет… Аз ще уредя всичко това…
После тя спря; досети се, че голотата, която желаеше, бе един много по-голям разкош, че тя изискваше много повече предмети, отколкото тия маски по лицата на предметите. Оня хол, дето тя играеше като дете, ония паркети от излъскано орехово дърво, ония тежки маси, които можеха да минат през столетия, без да се демодират или да остареят…
Почувствува страшна тъга. Не съжаление за богатството, за онова, което то ви позволява: несъмнено тя по-малко от Жак бе познала излишеството, но разбираше точно, че в новия си живот ще бъде богата тъкмо с излишеството. Ней не й бе потребно това. Но тя нямаше да има вече оная сигурност за дълготрайността. Тя помисли: „Нещата траеха по-дълго от мене. Аз бях приемана, придружавана, осигурена, че един ден те ще бдят над мене, а сега аз ще бъда по-дълготрайна от нещата.“
Тя продължава да мисли: „Когато отивах извън града…“ Вижда отново къщата през гъстите липи. Най-устойчивото стигаше до повърхността: пред входната врата площадката с широки камъни, която слизаше в пръстта.
Там… Тя си спомня за зимата. Зимата, която плеви всичките сухи съчки от гората и оголва всяка линия на къщата. Вижда се самата скеля на света.
Женевиев минава и подсвирва на кучетата си. Листата пращят под всяка нейна стъпка, но след това подбиране, което прави зимата, след това голямо плевене, тя знае, че пролетта ще подпълни вътъка, ще възлезе по клоните, ще разпука пъпките, ще поднови тия зелени сводове, които са дълбоки и подвижни като водата.
Там нейният син не е съвсем изчезнал. Когато тя влиза в зимника, за да обърне не съвсем узрелите дюли, те й току — що се е измъкнал оттам, но след като толкова си тичал, моето момче, толкова си лудял, не е ли разумно да спиш?
Тя знае там следата на мъртвите и не се бои от нея. Всеки прибавя своето мълчание към мълчанието на къщата.
Вдигаш очи от книгата си, спираш дъха си, приемаш зова, който току — що е заглъхнал.
Изчезнали? Когато измежду ония, които се променят — те единствени са дълготрайни, когато техният последен образ най-сетне е толкова истински, че нищо от тях не ще може никога да го отрече!
„Сега аз ще вървя с тоя мъж и ще страдам, и ще се съмнявам в него.“ Защото това човешко смешение на любов и отблъскване тя го разбираше само в ония, чиито съдби бяха вече завършени.
Тя отваря очи. Бернис мечтае.
— Жак, трябва да ме закриляш, аз ще тръгна бедна, толкова бедна!
Тя ще надживее къщата в Дакар и тълпата в Буенос Айрес в един свят, дето има само зрелища, ненужни и едва ли по-реални — ако Бернис не е достатъчно силен, — отколкото зрелищата в книгите.
Но той се навежда над нея и говори нежно. Тя би искала да повярва на образа, който той създава за себе си, на тая нежност с божествена същина. Иска да обича образа на любовта: тя има само тоя блед образ, за да я брани…
Довечера ще намери в насладата това слабо рамо, това слабо убежище и ще скрие там лицето си, както животно, което умира.
VIII
— Къде ме водите? Защо ме водите тук?
— Не ви ли харесва тоя хотел, Женевиев? Ако искате, да си вървим?
— Да, да си вървим… — рече тя с боязън.
Фаровете светеха слабо. Навлизаха в нощта мъчително, като в дупка. От време на време Бернис хвърляше встрани бърз поглед: Женевиев беше съвсем бледа.
— Студено ли ви е?
— Малко, но няма нищо. Забравих да взема кожата си.
Тя беше едно много безразсъдно девойче. Усмихна се.
Сега валеше.
„Гнилота!“ — каза си Жак, но още мислеше, че околностите на земния рай са такива.
Към Санс трябваше да се смени една свещ на колата. Той беше забравил подвижната лампа: още едно забравено нещо. Под дъжда опипа с един ключ, който не хващаше. „Трябваше да вземем влака.“ Той упорито си повтаряше това. Бе предпочел колата си, защото тя създаваше чувство на свобода. Хубава свобода! Всъщност от началото на това бягство той бе вършил само глупости; и всички тия забравени неща!
— Ще успеете ли?
Женевиев бе дошла при него. Тя изведнъж се почувствува пленница: едно дърво, две дървета като часовои и тая глупава колибка на кантонера. Боже мой, каква смешна мисъл… Тук ли щеше да живее тя завинаги?
Той свърши и хвана ръката й.
— Вие имате треска! Тя се усмихна.