— Да… уморена съм малко, иска ми се да спя…
— Но защо слязохте под дъжда?
Моторът работеше все тъй лошо, с прекъсвания и гракане.
— Ще стигнем ли, миличък Жак? — Обхваната от треска, тя беше полузаспала. — Ще стигнем ли?
— Да, да, любов моя, скоро ще бъдем в Санс.
Тя въздъхна. Това, което опитваше да прави, бе свръх силите й. Й всичко поради тоя мотор, който прекъсваше. Толкова мъчно бе да издърпваш всяко дърво. Всяко. Едно след друго. И пак започваше отново.
„Невъзможно — мислеше Бернис, — ще трябва отново да спрем.“ Той разсъждаваше за тая повреда със страх. Боеше се от неподвижността на гледката. Тя кара да се проявяват някои мисли, които са само кълнове. Боеше се от някаква сила, която щеше да се прояви.
— Миличка Женевиев, не мислете за тая нощ… Мислете за скорошното бъдеще… Мислете за… за Испания. Ще обикнете ли Испания?
Един слаб далечен глас му отговори:
— Да, Жак, аз съм щастлива, но… малко ме е страх от разбойници.
Той видя как тя се усмихна нежно. Тия думи нараниха Бернис, тия думи, които не казваха нищо друго освен: пътуването в Испания, вълшебната приказка… Без вяра. Армия без вяра. Една армия без вяра не може да завладява. „Женевиев, тъкмо тая нощ и тоя дъжд унищожават нашата увереност…“ Изведнъж му стана ясно, че тая нощ приличаше на несвършваща болест. Той чувствуваше в устата си тоя вкус на болест. Беше една от нощите без надежда за съмване. Той се бореше, повтаряше си отмерено: „Зората ще бъде изцеление, само да не вали… Само…“ Нещо в тях беше болно, но той не го знаеше. Мислеше, че земята бе загнила, че нощта беше болна. Желаеше да дойде зората, подобно на осъдените: „Щом съмне, аз ще дишам.“ Или: „Когато дойде пролетта, аз ще бъда млад…“
— Женевиев, мислете за нашата къща там…
И веднага му стана ясно, че съвсем не биваше да казва това. Нищо не можеше да сътвори в Женевиев образа на тая къща.
— Да, нашата къща… — Тя опитваше звука на думата. Нейната топлота се изплъзваше, нейната сладост беше мимолетна. Тя разтърси много мисли, които дотогава не подозираше, че съществуват в нея, и които щяха да образуват думи — много мисли, които я плашеха.
Не познавайки хотелите в Санс, той спря при един фенер, за да погледне пътеводителя. Един почти гаснещ газ размърдваше сенките, оживяваше на обезцветената стена една табела с размита боя: „Колела…“ Стори му се, че това е най-тъжната и най-просташката дума, която някога е прочел. Символ на посредствен живот. Стана му ясно, че много неща в неговия живот там бяха посредствени, но че той не бе забелязвал това досега.
— Огънче, шефе…
Трима мършави дангалаци го гледаха, смеейки се.
— Тия американци… търсят пътя си… Сетне се загледаха в Женевиев.
— Махайте се оттук! — изръмжа Бернис.
— Твойта женска си я бива. Но да видиш нашата от двадесет и девети!…
Женевиев се наведе към него малко разтревожена. — Какво казват?… Моля ви се, да се махаме оттук.
— Но, Женевиев…
Той направи усилие и замълча. Трябваше да намери хотел… Тия пияни уличници… но какво значение има това? После помисли, че тя е трескава, че страда, че трябваше да й спести тая среща. С болезнена настойчивост се укоряваше, че я е забъркал в некрасиви неща. Той…
Хотел „Дю Глоб“ беше затворен. Всички тия малки хотели работеха като галантерийни дюкяни. Той дълго чука на вратата, докато най-сетне принуди някакви бавни стъпки да забързат. Нощният пазач открехна вратата:
— Пълно е.
— Моля ви, жена ми е болна! — настоя Бернис.
Но вратата се бе затворила вече. Стъпките заглъхнаха в дъното на коридора.
Всичко ли се бе съюзило срещу тях?…
— Какво отговори той? — запита Женевиев. — Защо, защо той дори не отговори?
Бернис се въздържа да й каже, че тук не е площад Вандом и че щом си напълнят коремите, малките хотели заспиват. Това е съвсем естествено. Той седна, без да промълви дума. Лицето му лъщеше от пот. Не потегляше и гледаше блесналия паваж, а дъждът се промъкваше в шията му; струваше му се, че ще трябва да раздвижи бездействието на цялата земя. И отново тая глупава мисъл: като се съмне’…
В тоя миг трябваше наистина да се каже една човешка дума. Женевиев се опита:
— Всичко това няма значение, моя любов. Трябва да се трудим за нашето щастие.
Бернис я загледа.
— Да, вие сте великодушна.
Той беше развълнуван. Би желал да я целуне, но тоя дъжд, неудобството, умората… Само хвана ръката й и почувствува, че треската се усилваше. Всяка секунда разяждаше това тяло. Той се успокояваше с въображаеми картини. „Аз ще й направя един много горещ грог. Ще Й мине. Един врял грог. Ще я обвия в завивки. Ние ще се гледаме и ще се смеем на това трудно пътуване.“ Усети някакво неясно чувство на щастие. Но непосредственият живот бе съвсем далеч от тия картини. Други два хотела не отговориха. Трябваше всеки път да си представя тия въображаеми картини. И всеки нов път те губеха от своята яснота и тая малка сила, която съдържаха, не можеше да се осъществи.