Женевиев се бе смълчала. Той чувствуваше, че тя няма да се оплаква и няма да каже нищо повече. Той можеше да кара часове, дни — тя нямаше да каже нищо. Никога нищо повече. Той можеше да извие ръката и — тя нямаше да каже нищо… „Аз се обърквам, сънувам!“
— Женевиев, мило дете, лошо ли ви е?
— Не, не, мина, сега ми е по-добре.
Тя се бе отчаяла от много неща. Бе се отрекла от тях. Заради кого? Заради него. От неща, които той не можеше да й даде. Това, по-хубавото… то беше пружина, която се късаше. Сега е по-покорна. Ще й бъде все по-добре и по-добре. Защото се е отказала от щастието. Когато бъде съвсем добре… „Ех! Какъв глупак съм: още сънувам.“
Хотел „Дьо л’Есперанс е Д’Англьотер“. Специални цени за пътуващи търговци.
— Облегнете се на ръката ми, Женевиев… Да, да, една стая. Госпожата е болна: бързо един грог! Един врял грог!
Специални цени за пътуващи търговци. Защо тоя израз е толкова тъжен?
— Седнете в това кресло, така ще бъде по-добре. Защо не донасят грога? Специални цени за пътуващи търговци.
Старата прислужница се разтича.
— Ето, мила госпожо. Клетата госпожа. Тя цяла трепери, съвсем е побледняла. Аз ще й приготвя грейка. Стаята е четиринадесети номер, хубава, голяма стая… Господинът ще трябва да попълни адресните листове.
С една мръсна писалка между пръстите той забеляза, че имената им са различни. Помисли, че излага Женевиев на любезниченето на слуги. „Заради мене. Липса на вкус.“ И пак тя му помогна.
— Любовници — рече тя, — не е ли нежно това?
Те мислеха за Париж, за скандала. Виждаха лица, които се раздвижват. Започваше нещо трудно само за тях, но те се пазеха и от най-малките думи, от страх да не срещнат еднаквите си мисли.
И Бернис разбра, че досега не е имал нищо, нищо освен един малко неизправен мотор, няколко капки дъжд, десет загубени минути, докато намери хотел. Изтощаващите трудности, които мислеха, че са преодолели, произлизаха от самите тях. Женевиев се бъхтеше срещу самата себе си и онова, което изтръгваше от себе си, бе тъй силно сраснато с нея, че тя беше вече разкъсана.
Той взе ръцете и, но пак съзна, че думите не можеха да му послужат.
Тя спеше. Той не мислеше за любов. Но сънуваше странни неща. Възпоминания. Пламъка на лампата. Трябва да бързаме — да поддържаме лампата. Но трябва също тъй да закриляме пламъка от силния вятър, който духа.
И особено това откъсване от всичко. Той би желал тя да бъде жадна за блага. Да страда от нещата, да бъде засегната от нещата. И в същото време да вика като дете, за да бъде хранена с тях. Тогава въпреки своята немотия той би могъл да й даде много. Но той коленичи, беден, пред това дете, което не беше гладно.
IX
— Не. Нищо… Остави ме… А! Вече?
Бернис е станал. В съня му неговите движения бяха тежки като движенията на бурлак. Като движенията на апостол, който те измъква от твоите собствени глъбини и те изважда на открито. Всяка негова стъпка бе изпълнена със смисъл, като стъпките на танцьор. „О, моя любов…“
Той се разхожда надлъж и нашир: това е смешно.
Прозорецът е измърсен от зората. Тая нощ той бе тъмносин. Под светлината на лампата ставаше дълбок като сапфир. Тая нощ той се углъбяваше чак до звездите. Сънуваш. Въобразяваш си. Плуваш върху предницата на кораб.
Тя прибира колене към себе си; усеща тялото си меко като недопечен хляб. Сърцето бие много бързо и причинява болка. Също като във вагон. Тракането на осите отмерва бързия бяг. Осите бият като сърцето. Залепяш чело на стъклото и пейзажът се изнизва: черни грамади, които кръгозорът най-сетне прибира и постепенно те обгръща със своето спокойствие, сладостно като смъртта.
Тя би искала да извика на мъжа: „Задръж ме!“
Ти целият си в прегръдките на любовта — с настоящето, с миналото, с бъдещето си, прегръдките на любовта свързват влюбените…
— Не. Остави ме.
Тя става.
X
„Това решение — мислеше Бернис, — това решение бе взето извън нас.“ Всичко стана, без да разменят дума. Това връщане бе сякаш предварително уговорено. Тъй като тя беше болна, не ставаше дума да се продължи пътуването. Щяха да видят по-късно. Едно толкова кратко отсъствие. Ерлен е далеч, всичко ще се нареди. Бернис се учудваше, че всичко изглежда толкова лесно. Той знаеше, че това не бе вярно. Всъщност те, те именно можеха да действуват без усилие.