От друга страна, той се съмняваше в себе си. Знаеше, че пак се бе поддал на въображаеми картини. Но от каква глъбина идеха тия картини? Тая сутрин, събуждайки се срещу тоя нисък и безцветен потон, той тутакси бе помислил: „Нейната къща бе кораб. Той пренасяше поколенията от един бряг до друг. Пътуването, нито тук, ни другаде, няма смисъл, но каква сигурност изпитваш, като имаш билета, кабината и куфарите си от жълта кожа! От това, че си се качил на кораба…“
Той не знаеше още дали страда, защото върви по наклон и защото бъдещето иде насреща му, без той да трябва да го сграбчи. Когато човек се изостави съвсем, не страда. Когато човек се изостави дори на тъгата, той вече не страда. Ще страда по-късно, когато противопостави някои картини.
Така той разбра, че те лесно играеха тая втора част от ролята си, защото тя бе предвидена някъде в тях самите. Казваше си това, управлявайки колата, която и сега не вървеше добре. Но ще пристигнат. Вървяха по един наклон. Все тоя образ на наклон.
Към Фонтенбло тя ожадня. Те разпознаваха всяка подробност на пейзажа. Пейзажът спокойно се закрепяваше. Той вдъхваше сигурност. Той беше необходима рамка, която се очертаваше.
В една гостилница им поднесоха мляко. Защо да бързат? Тя го пиеше на малки глътки. Защо да бързат? Всичко, което ставаше, идеше към тях като нещо необходимо: все тая картина на необходимост.
Тя беше нежна. Беше му признателна за много неща. Отношенията им сега бяха много по-свободни от вчера. Тя се усмихваше, сочеше едно птиче, което кълвеше пред вратата. Нейното лице му се стори ново, къде беше виждал той такива лица?
На пътниците. На пътниците, които след няколко секунди животът ще откъсне от вашия живот. По пристанищата и гарите. Това лице може вече да се усмихва, да живее с непознати устреми.
Той отново вдигна очи. Тя беше в профил, приведена и мечтаеше. Когато мръднеше малко глава, той нея виждаше.
Несъмнено тя все така го обичаше, но не бива да се иска премного от едно слабо девойче. Очевидно той не можеше да каже: „Връщам ви свободата“, нито някоя също тъй нелепа фраза, но й говори за онова, което смяташе да прави, за бъдещето си. И в оня живот, който той си представяше, тя не беше включена. За да му благодари, тя сложи малката си ръка върху лакътя му:
— Вие сте всичко… цялата моя любов. И това бе вярно, но в тия думи той разбра също тъй, че те не бяха създадени един за друг.
Упорита и нежна. Едва ли не корава, жестока, несправедлива, но без да го съзнава. Да защищава на всяка цена някакво неясно благо. Спокойна и нежна. Тя не бе създадена също и за Ерлен. Той знаеше това. Животът, който тя казваше, че наново ще почне с него, и бе носил само болка. Но тогава за какво бе създадена тя? Изглеждаше, че не страда.
Отново потеглиха. Бернис се извиваше мъничко вляво. Знаеше, че и той не страда, но несъмнено вътре в него някакво животно беше ранено и сълзите му бяха необясними.
В Париж не бе станало нищо необикновено: човек не причинява кой знае какви промени.
XI
Каква полза? Около него градът бе обзет от своята безполезна вече суетня. Той знаеше, че от тая бъркотия нищо не може да излезе. Вървеше бавно срещу чуждото множество на минувачите. И мислеше: „Също като че не съм тук.“ Той трябваше да замине скоро: това бе добре. Знаеше, че работата му ще го обкръжи с такива отговорности, че отново ще се намери в една действителност. Знаеше също, че във всекидневния живот най-малката крачка добива значимостта на факт и че тук духовният разгром губи малко от смисъла си. Дори шегите по летищата ще имат същата сладост. Това беше странно и все пак — така. Но той не се интересуваше от себе си.
Минавайки край „Парижката света Богородица“, влезе вътре, изненада се от гъстото множество и се прислони до един стълб. Но защо се намираше тук? Той сам се питаше. В края на краищата беше дошъл, защото тук минутите водеха до нещо. Навън те вече не водеха до нищо. Така. „Навън минутите вече не водят до нищо.“ Също тъй усещаше потребността да проумее себе си и се отдаваше на вярата така, както на която и да е дисциплина на мисълта. Казваше си: „Ако намеря някоя формула, в която да бъда изявен, която да ме обединява — за мене това ще бъде истинското — и добавяше уморено: — И все пак не бих го повярвал.“
И изведнъж, стори му се, че въпросът бе за някакво отплуване и че целият му живот се бе изхабил в опити да избяга по тоя начин. И началото на проповедта го смути като сигнал за заминаване.
— „Царството небесно — започна проповедникът, — царството небесно…“
Той се подпря с ръце върху широкия перваз на амвона… наведе се над множеството. Струпано множество, което поглъща всичко. Трябва да бъде нахранено. Хрумваха му образи с необикновена убедителност. Той мислеше за рибите, хванати в риболовния кош, и без връзка добави: