Казабланка дишаше под ведро небе. Неподвижни платноходки бележеха пристанището както след битка. По морето, дето бурята бе вилняла, бяха останали само дълбоки правилни бразди, които се ръзгъваха ветрилообразно. Нивята под залеза бяха сякаш по-ярко зелени и дълбоки като вода. Тук-таме в още мокрите места лъщеше градът. В помещението на електромонтьорите — бездействие и очакване. Електромонтьорите в Агадир вечеряха в града: те разполагаха с още четири часа. Ония от Порт-Етиен, Сен-Луи, Дакар имаха време да спят.
В осем часа вечерта безжичният телеграф от Малага съобщи:
Пощенският мина, без да се приземи.
И Казабланка опита светлините си. Лампите, които посочваха площадката, очертаха с червено един къс от нощта, един черен правоъгълник. Тук — там липсваше по една лампа, като изваден зъб. Сетне втори прекъсвач запали фаровете. Те разляха сред полето светлина като локва от мляко. Липсваше само артистът от мюзикхола.
Преместиха един рефлектор. Невидимият сноп заля едно мокро дърво. То едва лъсна, като че бе от кристал. Сетне — една бяла барака, която доби огромна значителност. Сенките й се завъртяха и сетне и тя бе разрушена. Най-после светлият кръг слезе, намери мястото си и отново постла за самолета постелята от бяла слама.
— Добре — рече началникът, — угасете.
Той се качи до канцеларията, прегледа книжата и вече свободен от грижи, погледна телефона. Рабат скоро щеше да се обади. Всичко бе готово. Механиците сядаха по бидоните и сандъците.
Агадир не разбираше нищо. По неговите пресмятания самолетът бе вече отлетял от Казабланка. Бяха нащрек, очаквайки го, без да знаят кога ще дойде. Десет пъти сметнаха Венера за бордовата лампа на апарата, както и Полярната звезда, която идеше точно от Север. За да запалят прожекторите, очакваха да се появи още една звезда, да я видят, че броди, без да си намира място сред съзвездията.
Началникът на летището беше в недоумение. Да разреши ли и той отлитането? Той се опасяваше от мъгла на юг, може би до пресъхващия поток Нун, може би дори чак до Жюби, а Жюби оставаше ням въпреки зова на безжичния телеграф. Не можеше да се хвърли нощем самолетът Франция — Америка в мъгла! А тоя пост в Сахара пазеше своята тайна за себе си.
Но в Жюби, откъснати от света, ние изпращахме сигнали за бедствие, като някой кораб:
Съобщете новини пощенския, съобщете…
Ние не отговаряхме вече на Сиснерос, който ни дразнеше със същите въпроси. Така на хиляда километра едни от други ние хвърляхме в нощта напразни жалби.
В двадесет часа и петдесет минути всичко се успокои. Казабланка и Агадир можаха да се чуят по телефона. А нашите радисти най-сетне се свързаха. Казабланка говореше и всяка дума оттам се повтаряше до Дакар:
Пощенският ще тръгне в двайсет и два часа за Агадир.
От Агадир за Жюби: Пощенският ще бъде Агадир дванадесет тридесет. Точка. Ще можем ли да го изпратим към вас?
От Жюби за Агадир: Мъгла. Чакайте деня.
От Жюби за Сиснерос: Порт-Етиен, Дакар. Пощенският ще нощува Агадир.
Пилотът подписваше пътните листове в Казабланка и смигаше под лампата. Преди малко всеки поглед бе само дребна плячка. Понякога Бернис трябваше да се смята щастлив, че може да се упътва от разбитите бели вълни по границата между земята и водата. Сега в тая канцелария очите му бяха изпълнени с етажерки, с бели листове, плътни мебели. Това беше един стегнат свят — и той щедро раздаваше своята материя. А зад отвора на вратата — свят, изсмукан от нощта.
Той се беше зачервил от вятъра, който десет часа поред бе разтривал бузите му. Капки вода се стичаха от косата му. Той излизаше от нощта подобно каналджия от подземията, с тежките си ботуши, с кожената си дреха, със залепена по челото коса, и продължаваше да смига. Той спря:
— И… вие имате намерение да ме накарате да продължа ли?
Началникът на летището разместваше книжата с кисел вид.
— Ще направите каквото ви се каже.
Той вече знаеше, че няма да го накара да тръгне, а от своя страна пилотът знаеше, че ще поиска да тръгне. Но всеки от тях искаше да докаже на себе си, че той сам решава.