— Заключете ме с вързани очи в един долап с едно кранче за газ и поискайте от мене да закарам долапа в Агадир: ето какво ме карате да направя.
Той беше премного зает с вътрешния си живот и ни за миг не помисли за някаква лична злополука: тия мисли хрумват на хора с незаети души, но картината с долапа го възхити. Има невъзможни неща… които все пак той би успял да извърши.
Началникът на летището открехна вратата, за да хвърли цигарата си в мрака.
— Я Виждат се някои…
— Какво?
— Звезди.
Пилотът се раздразни от това:
— Не ме интересуват вашите звезди, виждат се само три. Вие не ме изпращате на Марс, а в Агадир.
— Луната изгрява след един час.
— Луната… Луната…
Тая луна още повече го уязви: чакал ли е някога той луната, за да лети нощем? Да не би да е още ученик?
— Добре. Разбрано. Тогава останете.
Пилотът се успокои, разгъна сандвичите, които бяха от миналата вечер, и кротко задъвка. След двайсет минути щеше да тръгне. Началникът се усмихваше. Той потупваше телефона, знаейки, че няма да мине много време и ще сигнализира отлитането му.
Сега, когато всичко бе готово, настъпи празнота. Понякога така спира времето. Пилотът остана неподвижен, приведен напред на стола си, с черни от машинното масло ръце между коленете. Очите му бяха впити в някаква точка между стената и него. Седнал встрани, с полуотворена уста, началникът на летището сякаш чакаше някакъв таен сигнал. Машинописката се прозя, подпря брадичката на ръка и почувствува, че сънят се ражда в нея като някаква огромна маса. Един пясъчен часовник несъмнено течеше. Сетне далечен вик бе досягането, което туря в ход механизма.
Началникът на летището вдигна пръст. Пилотът се усмихна, изправи се, пое пресен въздух.
— А! Сбогом!
Така понякога се прекъсва филм. Неподвижността те сграбчва, всеки миг все по-сериозно, като припадък, а сетне животът отново започва.
И отначало той имаше чувството не че отлита, но че се затваря в някаква влажна и студена пещера, блъскана от бученето на мотора му като море. Сетне, че съвсем малко неща му помагат. Денем облият гръб на някой хълм, линията на някой залив, синьото небе създават един свят, в който си и ти, но сега той беше извън всичко, в един свят, който се образуваше, в който още са примесени първичните елементи. Равнината се измъкваше, отнасяйки последните градове — Мазаган, Сафи, Матадор, които го осветяваха отдолу като цветни стъклописи. Сетне блеснаха последните чифлици, последните светлини на земята. Изведнъж той ослепя.
„Добре. Май че ще затъна.“
Като следеше указанията на наклона и висотомера, той почна да се спуска, за да излезе от облака. Слабата червенина на една крушка го заслепяваше; той я угаси.
„Добре, излязох, но нищо не виждам.“
Първите върхове на малкия Атлас минаваха, невидими, неми, между две водни пространства, като плуващи айсберги; той ги усещаше до рамото си.
„Хм, зле сме.“
Обърна се. Един механик, единственият пътник, сложил ръчна лампа на коленете си, четеше книга. Само приведената глава изплуваше с преобърнати сенки в кабинката. Тя му се стори странна, осветена извътре, подобна на фенер. Той извика:
— Хей! — но гласът му не се чу. Удари с юмрук по ламарината: човекът, изплувал над светлината, която държеше, продължаваше да чете. Когато обърна страницата, лицето му изглеждаше съсипано.
— Хей! — викна пак Бернис. На два лакътя от него тоя човек беше недосегаем. Той се отказа да влезе във връзка с него и се обърна напред.
„Трябва да се приближа до нос Гир, но да ме обесят, ако… зле сме.“
Размисли:
„Трябва да съм премного навътре в морето.“
Той коригира пътя си по компаса. Чувствуваше се чудновато отхвърлен вдясно, като плашлива кобила, сякаш действително планините вляво го притискаха.
„Навярно вали.“
Протегна ръка, която дъждът наръси.
„След двайсет минути ще стигна до брега на равнината, ще рискувам по-малко…“
Но изведнъж внезапно проясняване! Небето, изметено от облаците, всички звезди, окъпани, нови. Луната… луната, о, най-хубавата лампа! Летището в Агадир блесна три пъти като светлинна реклама.
„Не ми трябват неговите светлини! Аз имам луната!…“
II
В Кап Жюби денят повдигаше завесата и сцената ми изглеждаше празна. Декор без сянка, без заден план. Дюната — все на същото място, испанското укрепление, пустинята. Липсваше онова леко движение, което създава дори в спокойно време богатството на ливадите и на морето… Чергарите от бавните кервани виждаха, че пясъчните зърна се променят и вечер опъваха шатрите си сред девствен декор. Аз бих могъл да почувствувам и при най-малкото преместване безпределността на пустинята, но тоя неизменен пейзаж ограничаваше мисълта като цветна литография.