Никакъв шум. Само мухите бръмчат. Някакъв далечен зов прозвучава като загадка. В стаята нахлу свеж мек вятър. „Вечерта дойде“ — помисли Бернис. Той мислеше за капаците на прозорците, които щяха да затворят, за светлината на лампата. Скоро нощта щеше да обсеби болната, така както трябва да се премине един етап. Тогава забулената лампа привлича като мираж и нещата, сенките на които не се движат и които гледаш дванайсет часа под същия ъгъл, в края на краищата се отпечатват в мозъка и тежат като непоносимо бреме.
— Кой е? — рече тя.
Бернис приближи. Нежност и жалост спряха на устните му. Той се наведе. Да й помогне. Да я прегърне. Да бъде нейна сила.
— Жак… — Тя го гледаше втренчено. — Жак… От глъбините на мисълта си тя го теглеше към себе си. Тя не търсеше рамото му, за да се облегне, но ровеше спомените си. Като корабокрушенец, който се вдига, тя се вкопчи за ръкава му, но не за да улови нечие присъствие, някаква опора, а за да хване един образ… Тя гледаше…
И ето че постепенно той й се струва чужд. Тя не познава тая бръчка, тоя поглед. Стиска пръстите му, за да го позове: той не може с нищо да й помогне. Той не е приятелят, който тя носи в себе си. Уморена вече от това присъствие, тя го отблъсва и обръща глава.
Той е на непреодолимо разстояние.
Той се измъкна безшумно, мина отново през преддверието. Връщаше се от едно безкрайно пътешествие, от едно смътно пътешествие, за което не си спомняше добре. Страдаше ли? Беше ли тъжен? Той се спря. Вечерта се вмъкваше, както морето в трюм, който се пълни с вода, дребните украшения щяха да изчезнат. С чело на прозореца, той видя, че сенките на липите се удължават, сливат и изпълват моравата с мрак. Някакво далечно село светна: шепа светлини, които тя би могла да държи в ръцете си. Нямаше вече разстояния: той би могъл да пипне с пръст хълма. В къщата гласовете бяха млъкнали; бяха довършили подреждането. Той не помръдваше. Спомняше си подобни вечери. Вдигаш се, тежък като водолаз. Гладкото лице на жената се затваря и изведнъж те обзема страх от бъдещето, от смъртта.
Той излезе. Обърна се с острото желание да бъде изненадан, да бъде повикан: сърцето му би се стопило от тъга и от радост. Но — нищо. Нищо не го задържаше. Той минаваше между дървесата, без да се възпира. Прескочи плета. Пътят беше тежък. Свършено бе. Той нямаше да се върне никога вече.
V
И преди да тръгне, Бернис ми разказа накратко цялото си преживяване:
— Опитах се, виждаш ли, да отведа Женевиев в един мой свят. Всичко, което й показвах, ставаше безцветно, сиво. Първата нощ — неизразимо тежка: ние не можахме да я преодолеем. Трябваше да й възвърна къщата, живота й, душата й. Една след друга всичките тополи по пътя. С наближаването ни до Париж намаляваше и плътността между света и нас. Сякаш аз бях поискал да я отведа под морето. По-късно, когато поисках пак да бъда с нея, можех да се приближа до нея, да я досегна: между нас нямаше пространство. Имаше нещо повече. Не мога да ти кажа какво: хиляда години. Толкова си далеч от един друг живот. Тя беше вкопчена в своите бели покривки, в своето лято, в онова, което бе за нея очевидно — и аз не можах да я отвлека. Остави ме да тръгна.
Къде ще търсиш ти сега съкровището, индийски плувецо, който досягаш бисерите, но не можеш да ги извадиш на повърхността? В тая пустиня, по която аз вървя, аз — който съм задържан като олово към земята, не бих могъл нищо да открия в нея. Но за тебе, вълшебнико, тя е само пясъчно було, само привидност…
— Жак, време е.
VI
Сега, вцепенен, той мечтае. От такава голяма височина почвата изглежда неподвижна. Жълтопясъчната Сахара се врязва в едно синьо море, подобно на безкраен тротоар. Сръчен работник, Бернис връща тоя бряг, който се отклонява надясно, в правата линия на мотора, и се плъзга напреко. При всеки завой на Африка той навежда леко самолета. Още две хиляди километра до Дакар.
Пред него — ярката белота на тая непокорена територия. Понякога гола скала. Тук-таме вятърът е навял пясъка на правилни дюни. Неподвижният въздух е обгърнал самолета като в черупка. Никакво клатене нито отпред — назад, нито встрани и при такава височина — никакво движение на пейзажа. Стиснат от вятъра, самолетът се държи здраво. Порт-Етиен, първата спирка, е вписана не в пространството, а във времето и Бернис поглежда часовника си. Още шест часа неподвижност и мълчание, след това излизаш от самолета като от какавида. И светът е нов.
Бернис гледа часовника, чрез който се извършва такова чудо. Сетне — неподвижния оборотоброяч. Ако стрелката се измести от своята цифра, ако спирането на мотора хвърли човека на пясъка, времето и разстоянията ще добият нов смисъл, какъвто той дори не си представя. Той пътува в едно четвърто измерение.