Но знае тия задушвания. Всички сме ги изпитвали. Толкова картини се нижеха пред очите ни, но ние сме пленници само на една, която има истинската тежест на своите дюни, на своето слънце, на своето мълчание. Един свят се сгромолясва върху ни. Ние сме слаби, въоръжени с жестове, които, щом падне нощта, най-много ще накарат газелите да избягат. Въоръжени с гласове, които не ще се чуват дори на триста метра и няма да стигнат до хора. Ние всички сме падали някой ден на тая непозната планета.
Тук времето биваше премного за ритъма на нашия живот. В Казабланка го смятахме на часове поради нашите срещи: всяка от тях променяше сърцето ни. В самолет всеки половин час сменяхме климата — сменяхме плътта си. Тук смятахме на седмици.
Другарите ни измъкваха оттук. И ако бивахме без сили, качваха ни в кабинката: железните ръце на другарите ни измъкваха вън от тоя свят — в техния свят.
Пазейки равновесие сред толкова неизвестности, Бернис мисли, че познава недостатъчно себе си. Какво биха предизвикали у него жаждата, изоставянето или жестокостта на мавърските племена? И спирката Порт-Етиен, внезапно отложена за повече от месец? Той мисли още:
„Нямам нужда от никаква смелост. Всичко остава отвлечено. Когато някой млад пилот се решава да прави лупинги, той хвърля над главата си не тежки препятствия, най-малкото от които би го премазало, дори те да са близки, но дървета и стени, които се изплъзват, както в сънищата.“
Смелост ли, Бернис?
Ала тъй като моторът трепна, оня, непознатият, който можеше да се появи внезапно, ще заеме мястото му въпреки неговата воля.
Тоя нос, тоя залив стигнаха най-сетне след един час до неутрални, безоръжни земи, които перката победи. Но всяка точка от почвата напред носи своята тайнствена заплаха.
Още хиляда километра: трябва да дърпаш към себе си тая безпределна покривка.
От Порт-Етиен за Кап Жюби: пощенският пристигна 16:30.
От Порт-Етиен за Сен-Луи: пощенският отлетя (16:45.
От Сен-Луи за Дакар: пощенският напусна Порт-Етиен 16:45, ще наредим да продължи през нощта.
Източен вятър. Той духа от вътрешността на Сахара и пясъкът се издига на жълти вихрушки. От хоризонта се е откъснало към зората едно гъвкаво и бледо слънце, изкривено от топлата мъгла. Бледо сапунено мехурче. Но възлизайки към зенита, като постепенно се смалява и се оформява, то е станало тая горяща стрела, това шило, което гори в тила ви.
Източен вятър. Отлиташ от Порт-Етиен в спокойна, почти свежа атмосфера, но на сто метра височина срещаш тая бликнала лава. И веднага:
Температура на маслото: 120.
Температура на водата: 110.
Трябва да се вдигнеш на две хиляди, на три хиляди метра — очевидно! Да се надвие тая пясъчна буря — очевидно! Но няма да изминат и пет минути от кабрирането на самолета и ще настъпи самозапалване и задиране на сушата. Лесно е да се каже след това — качвай се. Самолетът навлиза дълбоко в тоя безпружинен въздух, самолетът се затлачва.
Източен вятър. Сляп си. Слънцето е обвито в тия жълти спирали. От време на време неговият блед лик изплува и гори. Земята се съзира само отвесно — и то как! Да кабрирам ли? Или да пикирам! Или да се наклонявам? Я да те видя! Летиш най-много на сто метра височина. Поврага! Ще опитам по-ниско.
Почти над самата земя — течение от северен вятър. Така е добре. Отпускаш едната си ръка извън кабинката. Така в бързоплувна лодка бъркаш с пръст свежата вода, за да я направиш не толкова хладна.
Температура на маслото: 110.
Температура на водата: 95.
Свежо като река ли? Това е само сравнение. Самолетът като че ли танцува, всяка гънка на земята изпраща по една плесница. Досадно е да не виждаш нищо.
Но при нос Тимерис източният вятър стига до самата земя. Никъде вече няма заслон. Мирис на изгорен каучук. Ма гнета ли? Или връзките? Стрелката на оборотоброяча се колебае, намалява десет оборота. „Тогава, ако се вмесиш, ти…“
Температура на водата: 115.
Невъзможно е да се дигнеш дори десет метра. Бърз поглед към дюната, която иде като трамплин. Бърз поглед към манометрите. Хоп! Перката на самолета отвява пясъка на дюната. Пилотираш, опрял корема о кормилото — не за дълго. Носиш самолета в ръцете си, пазейки равновесие, както се носи препълнена чаша.
Десет метра под колелата Мавритания влече бързо своите пясъци, своите солници, своите плажове — поток от баластра.
1520 оборота.
Първото преминаване със спрян двигател удря пилота като юмрук. На двайсет километра има френски пост: единственият. Трябва да се стигне дотам.