От Порт-Етиен за Сен-Луи: От отлитането вчера 16:45. не знаем нищо. Точка. Ще започнем веднага търсения.
От Сен-Луи в Сенегал за Порт-Етиен: Самолет 632 напуска Сен-Луи 7:25. Точка. Спрете вашето заминаване до неговото пристигане Порт-Етиен.
От Порт-Етиен за Сен-Луи: Самолет 632 пристигна благополучно 13:40. Точка. Пилотът съобщава, че не е видял нищо въпреки достатъчната видимост. Точка. Пилотът смята, че ако пощенският е по нормалния път, би го намерил. Точка. Необходим е трети пилот за издирвания, разпределени в дълбочина.
От Сен-Луи за Порт-Етиен: Съгласни. Даваме заповеди.
От Сен-Луи за Жюби: Няма новини за самолета Франция—Америка. Точка. Слезте незабавно в Порт-Етиен.
Жюби.
Един механик иде отново при мене.
— Ще ви сложа водата в предния ляв сандък, продуктите в десния сандък, отзад — запасно колело и подвижната аптечка. Само за десет минути. Добре ли е?
— Добре. Бележник. Нареждания:
„През моето отсъствие да се приготвят дневните отчети. На маврите да се плати в понеделник. Празните бидони да се натоварят на платноходката.“
И се облакътявам на прозореца. Платноходката, която ни снабдява веднъж месечно с вода за пиене, се полюлява лека сред морето. Тя е прелестна. Тя облича с лек трепетен живот, с чисто свежо бельо цялата моя пустиня. Аз съм Ной, посетен в ковчега от гълъба.
Самолетът е готов.
От Жюби за Порт-Етиен: Самолет 236 напусна Жюби 14:20 за Порт-Етиен.
Пътят на керваните е белязан с кости, нашият — с няколко самолета: „Още един час до самолета на Божадор…“ Ограбени от маврите скелети. Пътеуказатели.
Хиляда километра пясък, след това Порт-Етиен: четири сгради в пустинята.
— Ние те чакаме. Тръгваме отново, за да използуваме Деня. Един над брега, друг на двайсет километра, друг на петдесет. Поради нощта ще се приземим при малкото укрепление: ти сменяш ли апарата?
— Да. Супапът е задрал. Прехвърляне на друг самолет. Тръгване.
Нищо. То беше само една тъмна скала. Продължавам да претърсвам най-внимателно пустинята. Всяка черна точка е измама, която ме измъчва. Но пясъкът търкаля към мене само тъмна скала.
Вече не виждам другарите си. Те са се настанили някъде в небето всеки в определеното за него пространство. Търпение на ястреби. Не виждам вече морето. Увиснал над бяла жарава, не виждам вече нищо живо. Сърцето ми забива: оная останка там в далечината…
Тъмна скала.
Моторът ми: бучене на течаща река. Тая течаща река ме обвива и изтощава.
Често, Бернис, аз те виждах приведен над твоята необяснима надежда. Аз не мога да изразя това. Спомням си думите на Ницше, които ти обичаше:
„Моето лято горещо, кратко, тъжно и блажено.“
Очите ми са уморени от толкова търсене. Черни точки танцуват. Не знам вече къде отивам.
— Та така, сержант, ти, значи, го видя?
— Той отлетя призори…
Сядаме в подножието на укреплението. Сенегалците се смеят, сержантът мечтае: дрезгавина — светла, но безполезна.
Единият от нас се решава:
— Ако самолетът е разрушен… знаеш ли… почти не можем го намери.
— Очевидно.
Единият от нас става, прави няколко стъпки:
— Лошо. Една цигара?
Влизаме в нощта: животни, хора и неща.
Влизаме в нощта под бордовата светлина на една цигара и светът приема истинските си размери. Керваните остаряват, докато стигнат Порт-Етиен. Сен-Луи в Сенегал е на границата на мечтата. До преди малко тая пустиня бе само пясък без загадка. Градовете, които бяха на три крачки, се предлагаха и сержантът, въоръжен за търпението, мълчанието и самотията, чувствуваше, че подобна добродетел е напразна. Но една хиена вика и пясъкът оживява, един призив създава отново загадката, нещо се ражда, бяга, почва наново…
Но звездите отмерват за нас истинските разстояния. Спокойния живот, вярната обич, приятелката, която мислим, че скъпим — тях Полярната звезда отново ги сочи…
Но Южният кръст сочи едно съкровище.
Към три часа през нощта нашите вълнени завивки изтъняват, стават прозрачни: това е магия на луната. Събуждам се замръзнал. Качвам се на терасата на укреплението, за да пуша. Цигара… Цигара. Така ще дочакам зората.
Тоя малък пост в лунната светлина — пристанище в спокойни води. За летците звездите се бяха вече появили. Компасите на нашите три самолета сочеха мъдро към север. И все пак…
Последната ти действителна стъпка — тук ли я направи ти? Тук свършва осезаемият свят; това малко укрепление е дебаркадер. Отворен праг към лунната светлина, дето нищо не е съвсем истинско.
Нощта е чудесна. Къде си ти, Жак Бернис?
Може би тук, може би там? Какво леко присъствие! Наоколо ми Сахара, толкова малко натоварена, която едва приема тук — там някой скок на антилопа и която едва понася, в най-тежката си гънка, едно леко дете.