Сержантът дойде при мене.
— Добър вечер, господине.
— Добър вечер, сержант.
Той слуша. Нищо. Мълчание, Бернис, родено от твоето мълчание.
— Цигара? Да.
Сержантът хапе цигарата си.
— Сержант, утре аз ще намеря другаря си: де мислиш, че е той?
Уверен в себе си, сержантът ми посочва целия хоризонт…
Едно изгубено дете изпълва пустинята.
Бернис, един ден ти ми призна: „Обичах живот, който не разбирах много добре, живот, който не е съвсем верен. Аз не знам много добре дори от какво имам нужда: то беше един лек внезапен глад…“
Бернис, един ден ти ми призна: „Онова, което отгатвах, се таеше зад всяко нещо. Струваше ми се, че с едно усилие щях да го разбера, да го узная най-сетне и да го отнеса. И си отивам смутен от това духовно приятелско присъствие, което никога не можах да измъкна наяве.“
Струва ми се, че един кораб се преобръща. Струва ми се, че едно дете се успокоява. Струва ми се, че тоя трепет на платна, на мечти и на надежди навлиза в морето.
Зората, гърлени викове на маврите. Камилите им седят на земята, капнали от умора. Отред от триста пушки слязъл тайно от север, изскочил на изток и избил един керван.
Дали да търсим към отреда?
— Хайде тогава ветрилообразно, съгласни ли сте? Средният ще навлиза право на изток…
Буря: от петдесет метра височина нагоре тоя вятър ни изсушава като прахосмукачка.
Другарю мой.
Значи, тук беше съкровището — колко много си го търсил!
Върху тая дюна, с широко разтворени ръце и лице към тоя тъмносин залив и с лице към звездните селища, тая нощ ти тежеше толкова малко…
Когато слизаше на юг, всички тежки връзки бяха развързани и ти, Бернис, бе вече чужд на земята, защото имаше само един приятел — една есенна паяжинка, която едва те задържаше.
През оная нощ ти тежеше още по-малко. Шемет те обзе. В най-отвесната звезда блесна съкровището, о, беглецо!
Есенната паяжина на моето приятелство едва те държеше: несигурен пастир, аз навярно съм заспал.
От Сен-Луи в Сенегал за Тулуза: пощенският Франция—Америка намерен източно от Тимерис. Точка. Наблизо неприятелски отред. Точка. Пилотът убит, самолетът разрушен, пощата непокътната. Точка. Продължава за Дакар.
VIII
От Дакар за Тулуза: пощата пристигна благополучно Дакар. Точка.
Нощен полет
На господин Дидие Дора
I
Хълмовете под самолета дълбаеха вече своите тъмни бразди в златото на вечерта. Равнините ставаха лъчезарни, но с някаква неизтощима светлина; в тая страна те не престават да възвръщат златото си, също както след зимата не престават да възвръщат снега си.
И пилотът Фабиен, който пренасяше от най-крайния Юг към Буенос Айрес пощата от Патагония, познаваше приближаването на вечерта по същите белези, които имат водите на някое пристанище: покоят, леките бръчки, които едва — едва чертаеха спокойните облаци. Той навлизаше в един пристанищен заслон, безкраен и благодатен.
Би могъл също да си представи, че прави в тоя покой бавна разходка, почти като някой овчар.
В Патагония овчарите отиват, без да бързат, от едно стадо до друго: той пък отиваше от един град в друг, той беше овчарят на малките градове. На всеки два часа срещаше по някой от тях, които бяха отишли на водопой до брега на реките, или други, които пасяха из равнината.
Понякога, след сто километра степи, по-необитаеми и от морето, той минаваше над някой загубен чифлик, който сякаш отнасяше назад, сред талазите на ливадите, своя товар от човешки живот — и тогава поздравяваше с крилата на самолета тоя кораб.
„Сан Хулиан се вижда; след десет минути се приземяваме!“
Радистът на самолета предаваше това съобщение по всички постове на въздушната линия.
По двете хиляди и петстотин километра от Магелановия проток до Буенос Айрес се редяха летища, които си приличаха; но това, което наближаваха сега, бе на границата на нощта, както в Африка последното покорено селище е на границата на тайнственото.
Радистът предаде едно листче на пилота:
„Толкова много бури има, че слушалките ми се изпълват с пращене. Ще нощувате ли в Сан Хулиан?“
Фабиен се усмихна: небето беше спокойно като аквариум и всички летища пред тях им съобщаваха: „Чисто небе, никакъв вятър.“ Той отговори:
„Ще продължим.“
Ала радистът мислеше, че бурите са се настанили там някъде, както червеите се настаняват в някой плод; нощта щеше да бъде хубава и все пак похабена; противно му беше да навлиза в тоя мрак, готов да загине.