Спускайки се бавно към Сан Хулиан, Фабиен се почувствува уморен. Всичко, което прави сладостен живота на хората, възрастваше сега към него: техните къщи, техните кафененца, дървесата, под които те се разхождат. Той приличаше на завоевател в някоя вечерна победа, който се навежда над завладените земи и открива смиреното човешко щастие. Фабиен усещаше потребността да снеме оръжието си, да почувствува своята тежест и своето схванато тяло — дори злочестините са богатство — и да стане обикновен човек, загледан през прозореца в една вече неподвижна гледка. Той би приел и това мъничко селце: след като си го избрал, задоволяваш се от неговото случайно съществуване и можеш дори да го обикнеш. То те затваря в себе си както любовта. Фабиен би имал желание да живее тук дълго, да вземе тук своя дял от вечността, защото малките градчета, в които той живееше по един час, и заключените със стари зидове градини, които прекосяваше отгоре, му се струваха вечни, тъй като те продължаваха да живеят извън него. И градчето възлизаше към екипажа и се разтваряше пред него. И Фабиен мислеше за приятелствата, за нежните девойки, за интимността на белите покривки, за всички неща, които полека — лека ти стават близки за цяла вечност. Селището плуваше вече до крилата на самолета, разгръщайки тайната на заключените си градини, зидовете на които не ги закриляха вече. Но едва след като се приземи, Фабиен разбра, че не бе видял нищо друго, освен бавния вървеж на неколцина мъже между каменните постройки. Само чрез неподвижността си градчето бранеше тайната на своите чувства, градчето отказваше да даде своята нежност: за да го превземе, човек не трябваше да бъде предприемчив.
Когато десетте минути престой изтекоха, Фабиен трябваше отново да тръгне.
Той се обърна към Сан Хулиан: сега той беше шепа светлини, после шепа звезди, после се разпиля в прах, който за последен път го помами.
„Не виждам вече циферблатите: запалвам.“
Той досегна копчетата, ала червените лампи на кабината разляха към стрелките един зрак, който се разтапяше в синкавата светлина отвън и не ги осветяваше. Прекара пръстите си пред една крушка: пръстите му едва се оцветиха.
„Много е рано.“
Ала нощта възлизаше подобно тъмен дим и изпълваше вече долините. Долините не се различаваха вече от равнината. Но сега светваха селата и техните съзвездия се зовяха и си отговаряха едно на друго. За да отвърне на селата, той също така запалваше и гасеше самолетните лампи. Земята беше напрегната от призиви на светлини, всеки дом бе запалил своята звезда срещу безпределната нощ, като фар, който се върти към морето. Всичко, което покриваше нечий човешки живот, вече блещукаше. Фабиен се възхищаваше, че тоя път навлизането в нощта беше като влизане в пристанищен заслон — бавно и хубаво.
Той пъхна глава в кабинката. Радият на стрелките почваше да свети. Пилотът провери едно след друго числата и остана доволен. Той разбра, че седи здраво в небето. Досегна с пръст една металическа греда и почувствува, че в метала тече живот: металът не тръпнеше, но живееше. Петстотинте конски сили на мотора зараждаха в материята един съвсем нежен ток, който превръщаше нейния лед в кадифена плът. За лишен път пилотът не изпитваше през време на полета нито шемет, ни опиянение, но потайната работа на жива плът.
Сега той си бе създал отново един свят и си проправяше път в него, за да се нагласи удобно.
Той потупа електрическото табло, досегна едно след друго копчетата, поразмърда се, облегна се по-добре и потърси най-доброто положение, за да чувствува хубаво полюшването на петте тона метал, подкрепяни от подвижната нощ. После опипа и намести запасната си лампа, остави я, отново я напипа, увери се, че тя не се изплъзва, отново я остави, пипна всички ръчки, за да ги свърже по-сигурно, да приучи пръстите си към един свят на слепи. После, когато пръстите му опознаха тоя свят, той си позволи да запали една лампа, да разхубави с точните уреди кабинката си и заследи само по циферблатите своето навлизане — подобно на гмурване — в нощта. Сетне, тъй като нищо не се полюляваше, не тръпнеше, не потреперваше, а жироскопът и алтиметърът, и ходът на мотора бяха здраво установени, той се пообтегна, опря тила си на коженото облегало и започна онова дълбоко премисляне на полета, в което човек вкусва с наслада някаква необяснима надежда.
И сега, в сърцето на нощта, той открива като бдящ пазач, че нощта изтъква човека: тия призиви, тия светлини, тая тревога. А тая скромничка звезда в мрака: това е уединението на някоя къща. Друга звезда угасва: къща, която се затваря над своята любов. Или над своята мъка. Къща, която престава да отправя своя сигнал към останалия свят. Облакътени на масата, около лампата, селяните не знаят на какво се надяват: не знаят, че сред голямата нощ, в която са затворени, желанията им отиват толкова надалеч. Но Фабиен узнава това, когато иде от хиляда километра, когато усеща как дълбоките вълни издигат и снишават самолета, който диша, след като е минал през десет бури — както през воюващи страни — и между тях през лунни полянки, и когато завладява една след друга тия светлини с чувството, че побеждава.