Ривиер казваше за него:
— Не е много умен и затова служи много добре.
Правилник, изработен от Ривиер, показваше познаването на хората от Ривиер, но за Робино не съществуваше нищо друго освен познаването на правилника.
— Робино — каза му един ден Ривиер, — за всяко отлитане със закъснение трябва да лишавате служещите от възнагражденията за точност.
— Дори в случай на непреодолима сила ли? Дори и при мъгла?
— Дори и при мъгла.
— И Робино изпитваше своеобразна гордост, че има началник, който е толкова силен, та не се бои да е несправедлив. Така и самият Робино можеше да получи известно величие от подобно дръзко могъщество.
— Вие — казваше той след това на началниците на летищата — дадохте знак за отлитане в шест часа и петнадесет минути, затова не можем да ви платим възнаграждение за точност.
— Но, господин Робино, в пет и тридесет минути не се виждаше нищо на десет метра!
— Правилникът е такъв.
— Но, господин Робино, ние не можем да изместим мъглата!
Но Робино се ограждаше със своята загадъчност. Той беше частица от управлението. Сам между тези пумпали, той проумяваше, че като наказваш хората, можеш да поправиш времето.
— Той нищо не мисли — казваше Ривиер за него — и затова не може да мисли погрешно.
Ако някой пилот строшеше самолет, тоя пилот изгубваше възнаграждението си за летене без повреди.
— Ами когато повредата се случи над някоя гора? — беше попитал Робино.
— И над гора да е. И Робино държеше на казаното.
— Съжалявам — казваше той по-късно на пилотите, опиянен, — съжалявам дори безкрайно, но повредата трябваше да се случи другаде.
— Но, господин Робино, човек не избира де да се случи повредата.
— Правилникът е такъв.
— Правилникът — мислеше Ривиер — прилича на религиозните обреди, които изглеждат безсмислени, но формират хората. На Ривиер бе все едно дали е справедлив, или несправедлив. Може би за него тия думи дори нямаха смисъл. Дребните съществувания от малките градчета се въртят вечер около беседката за градската музика и Ривиер мислеше: „Дали съм справедлив, или несправедлив по отношение на тях, това няма смисъл: те не съществуват.“ За него човекът беше девствен восък, който трябваше да се омеси и да му се даде форма. Трябваше да се вдъхне душа на тая материя, да й се създаде воля. Той не мислеше да ги заробва чрез суровост, но да ги накара да преодолеят себе си. Наказвайки така всяко закъснение, той се показваше несправедлив, но изостряше волята за отлитане във всяко летище; той създаваше тая воля. Като не позволяваше на хората да се радват на лошото време, както биха се радвали на предложение за почивка, той ги държеше задъхани да търсят прояснено небе, когато пък очакването скрито ги унижаваше, дори и последния общ работник, и ги правеше склонни към най-лоши извъртания. Затова те използуваха първата цепнатина в небето: „На север се прояснява, на път!“ Благодарение на Ривиер по всичките петнадесет хиляди километра култът на пощата беше преди всичко друго.
Ривиер казваше понякога:
— Тия хора са щастливи, защото обичат онова, което вършат, а го обичат, защото аз съм строг.
Той може би караше хората да страдат, но им създаваше също така силни радости.
„Трябва да ги тласкаш — мислеше той — към силен живот, който влече със себе си страдания и радости, но единствен има цена.“
Когато колата влезе в града, Ривиер каза да го откарат в канцеларията на дружеството. Останал сам с Пелерен, Робино го погледна и полуразтвори устни, за да заговори.
V
Тая вечер Робино беше тъжен. Лице срещу лице с победителя Пелерен, той току — що бе открил, че неговият собствен живот е сив. Нещо повече, току — що бе открил, че той, Робино, въпреки титлата си инспектор и въпреки властта си струваше по-малко от тоя мъж, капнал от умора, мушнал се в ъгъла на колата, с притворени очи и почернели от масло ръце. За първи път Робино се възхищаваше. Той чувствуваше потребност да каже това. И особено чувствуваше потребност да си спечели едно приятелство. Той беше уморен от своето пътуване и от неуспехите си през деня и може би се усещаше малко смешен. Проверявайки наличността от бензин, той се беше оплел тая вечер в сметките си, така че дори чиновникът, когото искаше да хване на местопрестъплението, обзет от съжаление, довърши вместо него сметките. Ала най-вече той бе критикувал поставянето на една помпа за масло тип „Б–6“, сбърквайки я с помпа от тип „Б–4“, и присмехулните механици го бяха оставили двадесет минути да заклеймява „това невежество, неизвинимо с нищо“ — неговото собствено невежество.