Той се страхуваше също тъй от своята хотелска стая. От Тулуза до Буенос Айрес, след работа, той неизменно се връщаше в нея. Затваряше се там със съзнанието за всичките тайни, които му тежаха, измъкваше от куфара си топ хартия, написваше бавно: „Доклад“, нахвърляше няколко реда и после скъсваше всичко. Искаше му се да може да спаси дружеството от някоя голяма опасност.
Но никаква опасност не заплашваше дружеството. И досега не бе спасил нищо друго освен една главина на перка, почнала да ръждясва. С мрачен вид той бавно бе прокарал пръста си по ръждата пред началника на летището, който впрочем му бе отговорил:
— Обърнете се към предходното летище: тоя самолет току — що пристигна оттам.
Робино се съмняваше в ролята си. От желание да се сближи с Пелерен, той се осмели да каже:
— Ще дойдете ли да вечеряте с мене? Иска ми се да поприказваме малко, понякога моята служба е тежка…
Но за да не слезе твърде бързо до другия, веднага се поправи:
— Аз имам толкова много отговорности!
Неговите подчинени никак не обичаха да пускат Робино в частния си живот. Всеки от тях мислеше: „Ако още не е намерил нищо за доклада си, както винаги е гладен, ще изяде мене.“
Но тая вечер Робино не мислеше почти за нищо друго освен за своите беди: тялото му страдаше от една неприятна екзема — това бе единствената негова същинска тайна — и му се искаше да разкаже някому това, искаше му се да го съжаляват и не намирайки утеха в гордостта, да я потърси в унижението. Освен това той имаше във Франция една любовница и когато се връщаше там, за да блесне малко пред нея и да я накара да го обича, разказваше й нощем за своите служебни проверки, а тя го намразваше тъкмо поради това. И сега той чувствуваше нужда да приказва за нея.
— Значи, ще вечеряте с мене? Добрият Пелерен се съгласи.
VI
Когато Ривиер влезе в канцелариите на Буенос Айрес, чиновниците дремеха. Той беше в горната си дреха, с шапка, приличаше на вечен пътешественик и минаваше почти незабелязан — толкова малко въздух изместваше дребната му снага, толкова сивите му коси и безличните му дрехи се пригаждаха към всякакъв декор. И все пак изведнъж хората се оживиха от някакво усърдие. Чиновниците се размърдаха, началникът на канцеларията прегледа бързо последните писма, пишещите машини затракаха.
Телефонистът редеше фишовете си на определеното място и отбелязваше в дебела книга телеграмите.
Ривиер седна и се зачете.
След изпитанието в Чили той четеше сега историята на един щастлив ден, дето нещата сами се нареждат, дето съобщенията, с които преминатите летища се освобождаваха едно след друго, са сдържани вести за победа. Пощенският самолет от Патагония също напредваше бързо: той беше изпреварил разписанието, тъй като благоприятни ветрове тласкаха своите талази от юг към север.
— Дайте ми метеорологичните сведения.
Всяко летище хвалеше своето ясно време, своето прозрачно небе, своя добър ветрец. Златиста вечер обгръщаше Америка. Ривиер се зарадва, нещата се подреждат. Един пощенски самолет се бореше сега там някъде сред случайностите на нощта, но имаше най-добрите изгледи за сполука.
Ривиер отмести тетрадката.
— Добре сме…
И излезе да хвърли поглед към всичките служби, като нощен страж, който бди над половината свят.
Той спря при един отворен прозорец и проумя нощта. Тя включваше в себе си Буенос Айрес, но също така, като обширен храм, и цяла Америка. Това чувство на величие не го учуди: небето на Сантяго да Чили беше чуждо небе, но щом пощенският самолет е на път към Сантяго да Чили, от единия край на въздушната линия до другия всичко вече заживява под един и същ дълбок купол. Оня самолет, гласа на който патагонските рибари ловяха в слушалките на безжичния телеграф, сега те виждаха неговите светнали бордови лампи. Когато тревогата за един самолет, който хвърчи, тежеше върху Ривиер, тя тежеше също така и върху столиците, и върху областите заедно с бръмченето на мотора.
Щастлив, че тая нощ се бе добре отървал, той си спомняше други нощи на безредие, в които му се струваше, че самолетът е затънал опасно и че е трудно да му се помогне. Тогава от радиопоста на Буенос Айрес те следяха неговата жалба, преплетена с пращенето на бурите. Златото на музикалната вълна се губеше под тая глуха кора. Каква безутешност има в миньорната песен на един самолет, запратен като сляпа стрела срещу пречките, издигнати от нощта!