Нова неясна глъчка, шумолене на фишове в чекмеджето, сетне друг глас:
— Тук радиопостът. Предаваме ви телеграмите. Ривиер си вземаше бележки и клатеше глава:
— Добре… добре…
Нищо важно. Обикновените служебни съобщения. Рио де Жанейро искаше някакво сведение. Монтевидео говореше за времето, а Мендоза за материали. Бяха познатите домашни шумове.
— А пощенските самолети?
— Времето е бурно. Не чуваме самолетите.
— Добре.
Ривиер помисли, че тук нощта е чиста, звездите блестят, но че радистите откриват в нея далечни бури.
— Доскоро чуване.
Ривиер стана, чиновникът се доближи до него:
— Служебните книжа за подпис, господин директоре…
— Добре.
Ривиер почувствува прилив на силно приятелско чувство към тоя човек, обременен също тъй с тежестта на нощта. „Боен другар — мислеше Ривиер. — Той никога навярно не ще узнае колко силно ни свързва един с друг това бдение.“
IX
Отивайки с връзка книжа в ръце към кабинета си, Ривиер усети отново същата силна болка в дясната страна, която от седмица насам го измъчваше.
„Не ме бива вече…“
За секунда той се прислони до стената.
„Глупаво…“
После стигна до креслото си.
За лишен път се почувствува като стар свързан лъв и голяма тъга го обсеби.
„Толкова труд и да стигнеш до това!… Аз съм петдесетгодишен, за тия петдесет години изпълних живота си с много неща, оформих се, борих се, променях хода на събитията — и ето сега какво ме занимава и изпълва и става по-важно от света… Глупаво!“
Той почака, избърса потта си и когато му мина, почна да работи.
Преглеждаше бавно книжата.
„При демонтирането на мотора «301» в Буенос Айрес установи се… налагам строго наказание на отговорния.“
Подписа.
„Тъй като летището на Флориенополис не се съобрази с нарежданията…“
Подписа.
„По дисциплинарни причини ще преместим началника на летището Ришар, който…“
Подписа.
Сетне, тъй като болката в дясната страна, затихнала, но все още съществуваща и в същото време нова, като че бе някакъв нов смисъл на живота, го караше да мисли за себе си, той се изпълни с някаква горчивина. „Справедлив ли съм или несправедлив? Не зная. Когато наказвам — злополуките намаляват. Отговорният не е човек, той е сякаш някаква тъмна сила, която никога не ще удариш, ако не удариш всички. Ако бъдех много справедлив, всеки нощен полет би носил смъртна опасност.“
Усети лека слабост, като помисли, че линията на тоя път, която той е начертал, е твърде трудна. Каза си, че жалостта е добро нещо. И продължи да прелиства бележките, потънал в размисъл.
„… а що се отнася за Робле, от днес нататък той няма да бъде вече наш служещ.“
Отново видя пред себе си тоя човечец и си спомни тазвечерния разговор:
— Пример, няма как, пример!
— Но, господин директоре… Господин директоре… За един път, само за един път, помислете! А пък аз съм работил цял живот!
— Трябва да се дава пример!
— Но, господин директоре… Погледнете, господин директоре!
И ето той си спомни вехтата чанта и тоя къс от вестник, дето младият Робле позира, изправен пред един самолет.
Ривиер виждаше как старите ръце треперят над тая наивна слава.
— Това е от 1910 година, господин директоре… Аз сглобих тук първия самолет на Аржентина. Работя във въздухоплаването от 1910 година… Господин директоре, това са двадесет години! И как можете да кажете вие… Ами младите, господин директоре, как ще се смеят те в работилницата!…Ах, здравата ще се смеят те!
— Все ми е едно.
— Ами моите деца, господин директоре, аз имам деца!
— Казах ви: предлагам ви място на общ работник.
— А моето достойнство, господин директоре, моето достойнство? Помислете, господин директоре, двадесет години въздухоплаване, един стар труженик като мене…
— Общ работник.
— Отказвам, господин директоре, отказвам!
И старческите ръце трепереха, а Ривиер отвърна очи от тая сбръчкана кожа, плътна и хубава.
— Общ работник.
— Не, господин директоре, не… искам да ви кажа още…
— Можете да си излезете.
Ривиер си каза: „Не него изпъдих аз тъй грубо, а злото, за което може би той не бе отговорен, но което се промъкваше чрез него. Защото — мислеше той — събитията се управляват от човека, подчиняват му се и така човек твори. А хората са жалки прашинки и те също тъй се сътворяват от човека. Или пък биват отстранявани, когато чрез тях се промъква злото.“
„Искам да ви кажа още…“ Какво ли искаше да му каже още тоя клет старик? Че му отнемаха досегашните радости? Че той обича звука на инструментите по стоманата на самолетите, че лишаваха живота му от голямата поезия и че… че все пак трябва да се живее?