„Много съм уморен — мислеше Ривиер. Треската се връщаше в него, сякаш го милваше. Той почукваше по листа и мислеше: — Аз много обичах лицето на тоя стар другар…“
И отново виждаше ръцете му. Мислеше за онова леко движение, което биха очертали те, за да се сключат. Достатъчно би било да каже: „Добре, добре, останете.“ Ривиер си представяше потока от радост, който би потекъл в тия стари ръце. И тая радост, която ще изразят, която биха изразили — не лицето, а тия стари ръце на работник, — му се стори най-хубавото нещо в света. „Да скъсам ли тоя лист?“
И семейството на старика, и връщането вечерта в къщи, и скромната гордост:
— Значи, оставят те?
— Че как иначе! Та аз сглобих първия самолет в Аржентина!
И младите, които нямаше вече да се смеят, и тая отново завоювана почит от предишния служител…
„Да го скъсам ли?“
Телефонът иззвъня. Ривиер откачи слушалката.
Дълго мълчание, сетне оня отек, оная дълбочина, която вятърът и пространството придават на човешките гласове. Най-сетне се обадиха:
— Тук площадката за излитане. Кой там?
— Ривиер.
— Господин директоре, „650“ е на пистата.
— Добре.
— Най-сетне всичко е готово, но в последния момент трябваше да оправим електрическия ток, тъй като връзките бяха повредени.
— Добре, кой се е занимавал с уредбата на тока?
— Ще проверим. Ако позволите, ще наложим наказания: повреда в осветлението на борда е важно нещо.
— Разбира се.
Ривиер мислеше: „Ако не изтръгваш злото, когато го срещнеш дето и да бъде то, стават повреди в осветлението: престъпление е да го пропуснеш, когато то открива и своите оръдия; Робле ще си върви.“
Чиновникът, който нищо не бе видял, чукаше все така на машината.
— Какво е това?
— Седмичният отчет.
— Защо не е готов?
— Аз…
— Ще видим тая работа.
„Любопитно е как събитията вземат връх, как някаква тъмна сила се възправя, същата сила, която повдига девствените лесове, която расте, насилва, блика навсякъде, дето има велики дела.“ Ривиер мислеше за някои храмове, срутвани от дребните лиани.
„Велико дело…“
За да се убеди, че е прав, той продължи: „Аз обичам всички тия хора и удрям не тях. А онова, което се промъква чрез тях.“
Сърцето му биеше силно и той чувствуваше болка.
„Не знам дали това, което върша, е добро. Не знам точната стойност на човешкия живот, нито на справедливостта, нито на мъката. Не знам точно какво струва радостта на един човек. Нито една ръка, която трепери. Нито жалостта, нито нежността…“
Той се унесе:
„Животът тъй много си противоречи, човек се оправя както може с живота… Но трябва да оставиш нещо трайно, трябва да твориш в замяна на твоето тленно тяло…“
Ривиер размисли, после позвъни.
— Телефонирайте на пилота на пощенския самолет за Европа. Преди да тръгне, да дойде при мен.
Той мислеше.
„Тоя пощенски самолет не бива да заобикаля безполезно. Ако не пораздрусам хората си, нощта винаги ще ги тревожи.“
X
Жената на пилота, разбудена от телефона, погледна мъжа си и помисли:
„Ще го оставя да поспи малко.“
Тя се възхищаваше от тая гола, могъщо изваяна гръд, която й напомняше хубав кораб.
Той почиваше в това спокойно легло като в пристанище и за да не бъде смущаван от нищо неговият сън, тя оправяше с пръст някоя гънка или сянка, или някой талаз — тя успокояваше леглото, както божествен пръст успокоява морето.
Тя стана, отвори прозореца и вятърът облъхна лицето й. Стаята беше над Буенос Айрес. От една съседна къща, дето танцуваха, вятърът носеше мелодии, защото сега беше часът на удоволствията и на почивката. Тоя град затваряше хората в своите сто хиляди крепости; всичко бе спокойно и сигурно, ала на тая жена й се струваше, че ей сега ще извикат: „На оръжие!“ и че само един мъж, нейният, ще се дигне. Той почиваше още, но неговата почивка бе пълната със заплаха почивка на запасните, които скоро ще тръгнат за бой. Тоя заспал град не го закриляше: неговите светлини й се струваха безполезни, когато той, млад бог, се дигне из техния прах. Тя гледаше тия яки ръце, които след час ще понесат съдбата на европейската поща, ръце, отговорни за нещо велико, както съдбата на някой град. И се смути. Тоя мъж, единствен сред милионите други мъже, бе отреден за тая странна жертва. Стана й мъчно. Също тъй той се изплъзваше от нейната нежност. Тя го бе хранила, бдяла бе над него, милвала го бе не за себе си, а за тая нощ, която щеше да го вземе. Ще го вземе за борби, за мъки, за победи, за които тя не знаеше нищо. Тия нежни ръце бяха само временно опитомени и тяхната истинска работа бе неясна. Тя знаеше усмивките на тоя мъж, неговите любовни внимания, ала не знаеше нищо от неговия божествен гняв сред бурите. Тя го заплиташе с нежни връзки, отрупваше го с музика, любов, цветя, но в часа на всяко заминаване тия връзки падаха и той сякаш не се измъчваше от това.