Той отвори очи.
— Колко е часът?
— Полунощ.
— Какво е времето?
— Не знам…
Той стана. Запъти се бавно към прозореца, като се протягаше.
— Няма да ми е много студено. Каква е посоката на вятъра?
— Че как мога да зная… Той се наведе.
— Юг. Много добре. Поне до Бразилия ще кара така. Той съзря луната и се почувствува богат. После склони поглед към града.
Той не му се видя нито нежен, нито лъчезарен, нито топъл. Виждаше вече как се разпилява безполезният пясък на неговите светлини.
— За какво мислиш?
Мислеше за вероятната мъгла откъм Порто Алегро.
— Аз си имам своя тактика. Знам откъде трябва да завия.
Той постоянно се навеждаше. Вдишваше дълбоко, както преди да скочи гол в морето.
— Тебе дори не ти е мъчно… За колко дни заминаваш?
Осем, десет дни. Не знаеше. Да му е мъчно? Не. Защо? Тия равнини, градове, планини… Струваше му се, че заминава свободен, за да ги превземе. Мислеше още, че преди да мине час, той вече ще завладее и ще отхвърли зад себе си Буенос Айрес.
Усмихна се.
— Тоя град… много скоро аз ще бъда далеч от него. Хубаво е да тръгваш нощем. Дръпваш ръчката за газа, право на юг, и след десет секунди преобръщаш пейзажа право на север. Градът остава само като дъно на море.
Тя мислеше — колко много неща трябва да се отхвърлят, за да може човек да прави завоевания.
— Не обичаш ли къщата си?
— Обичам къщата си…
Но жена му чувствуваше вече, че той е на път. Тия широки рамене натискаха вече небето. Тя му посочи небето.
— Имаш хубаво време, пътят ти е с настилка от звезди. Той се засмя.
— Да.
Тя сложи ръка на рамото му и се обезпокои, че то е хладно: не е ли застрашена от нещо тая снага?…
— Ти си много як, но бъди благоразумен!
— Разбира се, аз съм благоразумен… Той пак се засмя.
Почна да се облича. За тоя празник той избираше най-грубите платове, най-тежките кожи, обличаше се като селянин. И колкото по-тежък ставаше той, толкова повече тя се възхищаваше от него. Тя самата закопча пояса. Дърпаше ботушите.
— Тия ботуши не ми са удобни.
— Ето другите.
— Дай ми шнур за запасната лампа.
Тя го гледаше. Сама поправи последния недостатък на доспехите: всичко прилягаше добре.
— Ти си много хубав.
Тя забеляза, че той грижливо се вчесва.
— За звездите ли е това?
— То е, за да не се чувствувам стар.
— Аз ревнувам…
Той пак се засмя и я целуна, и я притисна до тежките си дрехи. После протегна ръце и я дигна, както се дига някое момиченце, и все така, като се смееше, сложи я в леглото:
— Спи!
Затвори вратата след себе се и сред непознатото нощно множество на улицата направи първата стъпка към своето завоевание.
Тя остана там, загледана тъжно в тия цветя, в тия книги, в тая нежност, които не бяха за него нищо друго освен дъно на море.
XI
Ривиер го приема:
— При последния полет с пощата вие ми изиграхте един номер. Направихте една заобиколка, след като метеорологичните сведения бяха добри: вие можехте да продължите. Уплашихте ли се?
Изненадан, пилотът мълчи. Той търка бавно една о друга ръцете си. Сетне вдига глава и поглежда Ривиер право в лицето:
— Да.
В дъното на душата си на Ривиер му дожалява за тоя толкова смел момък, който се е уплашил. Пилотът се опитва да се извини:
— Не виждах вече нищо. Разбира се, по-нататък… може би… безжичният телеграф съобщаваше… Но бордовата ми лампа отслабна и аз не виждах вече ръцете си. Поисках да запаля позиционната лампа, за да мога да видя поне крилото, но не видях нищо. Почувствувах се в дъното на някаква голяма дупка, отдето трудно можеше да се възлезе. Тогава моторът ми почна да трепти…
— Не.
— Не ли?
— Не. Ние го пробвахме след това. Той е отличен. Но когато човек е уплашен, винаги смята, че моторът трепти.
— Та кой не би се уплашил? Планините бяха над мене. Когато поисках да набера височина — попаднах сред силни вълнения. А вие знаете, че когато не виждаш нищо… вълненията… Вместо да се изкача, загубих сто метра височина. Не виждах вече дори жироскопа, дори манометрите. Струваше ми се, че моторът намалява скоростта си, че налягането на маслото пада… Всичко това — в мрака, също като болест. Какво не бих дал да видя отново светнал град.
— Вие имате силно въображение. Вървете.
И пилотът излиза.
Ривиер потъна в креслото и поглади с ръка сивите си коси.