„Той е най-смелият от моите хора. Това, което е успял да стори през оная нощ, е много хубаво, но така аз го избавям от страха.“
После, обзет от изкушението да стане по-мек, продължи:
„Искаш ли да те обичат, достатъчно е да ги жалиш. Аз почти не жаля никого или прикривам това. И все пак би ми се искало и аз да се обкръжа с приятелство и с човешки нежности. Един лекар, упражнявайки занаята си, има такива възможности. Ала аз насочвам събитията. Трябва да кова хората като желязо, за да ги насочват и те. Вечер, в кабинета си, пред пътните листове — как хубаво усещам аз тоя неясен закон. Ако се отпусна, ако оставя подредените събития да следват своя ход, изведнъж изникват непредвидени загадъчни случки. Като че само моята воля попречва самолетът да не се разбие през полета или бурята да не забави пътуващата поща. Понякога сам се изненадвам от собствената си власт.“
Той продължи да размисля:
„Може би това е ясно. Също като непрестанната борба на градинаря върху лехата. Само тежестта на ръката му отстранява от земята първичната гора, която тя постоянно произвежда.“
Той мислеше за пилота:
„Аз го избавям от страха. Не него удрям аз, а през него — оная съпротива, която вкаменява хората пред неизвестното. Ако го изслушам, ако го съжаля, ако приема за сериозно премеждието му — той ще повярва, че наистина се връща от царството на тайнственото, а човек се страхува само от тайнственото. Трябва да няма вече тайнствено. Хората трябва да слязат в тоя тъмен кладенец, да възлязат отново и да кажат, че не са видели нищо. Тоя човек трябва да слезе най-дълбоко, до сърцето на нощта, там, дето тя е най-гъста, без да има дори малката рудничарска лампа, която осветява само ръцете или крилото, но все пак отблъсква неизвестното — на разстояние колкото едни човешки плещи.“
И все пак в тяхната дълбока същност мълчаливо братство свързваше Ривиер и неговите пилоти в тая борба. Те бяха хора от борда на един и същ кораб и изпитваха едно и също желание да победят. Но Ривиер си спомняше други сражения, които бе водил, за да завоюва нощта.
В официалните среди се страхуваха като от неизследван лес от тая тъмна област. Да се хвърли един екипаж с двеста километра в час срещу бури и мъгли и срещу други препятствия, които нощта носи, без обаче да ги показва — това им се струваше допустимо за военното въздухоплаване: излетяваш през ясна нощ от едно място, бомбардираш и се връщаш на същото място. Ала редовната служба би се провалила нощем. „За нас — бе възразил Ривиер — това е въпрос на живот и смърт, понеже всяка нощ ние загубваме времето, което сме спечелили през деня, като сме изпреварили влаковете и корабите.“
Ривиер слушаше с досада, когато говореха за баланси, застраховки и най-вече за общественото мнение:
— Общественото мнение ли… — отвръщаше той — то се направлява!
А мислеше: „Колко загубено време! Но има нещо… има нещо, което стои по-горе от всичко това. Онова, което е живо, разблъсква всичко, за да живее и създава, за да живее, по свои собствени закони. Това е непреодолимо.“ Ривиер не знаеше нито как, нито кога търговското въздухоплаване ще установи нощни летения, но това неизбежно разрешение трябваше да се подготвя предварително.
Той си спомни сега зелените маси, над които, подпрял глава с ръка, бе слушал със странно самочувствие на сила толкова много възражения. Те му се струваха безполезни, предварително отречени от живота. Той съзнаваше силата си, натрупана в него като тежест. „Моите основания тежат, аз ще победя — мислеше Ривиер. — Това е естественият наклон на събитията.“ Когато му искаха да даде съвършени разрешения, които биха отстранили всякакви опасности, той отговаряше: „Законите се установяват чрез опита; познанието на законите никога не предхожда опита.“
След дълга година на борба Ривиер бе надвил. Едни казваха „с вярата си“, други „с упорството си, със силата си на мечка, тръгнала вече да върви“, а според самия него много по-просто — защото бе силен със своята вярна посока.
Но колко бяха предпазливи в началото! Самолетите тръгнаха само един час преди зори и се приземяваха само един час след залез. Едва когато Ривиер се почувствува по-сигурен в опита си, той се реши да изпраща пощенските самолети късно през нощта. Малко подкрепян от другите, почти отречен, той водеше сега самотна борба.
Ривиер позвъни, за да узнае последните вести от пътуващите самолети.
XII
През това време пощенският самолет от Патагония се приближи до бурята и Фабиен отказа да я избиколи. Той смяташе, че тя вилнее твърде надалеч, тъй като линията на мълниите се задълбочаваше чак до вътрешността на страната, осветявайки цели крепости от облаци. Ще се опита да мине отдолу и ако не върви, ще реши да избиколи.