Началникът на летището хвърля последен поглед: пълен ред във всичко — движения, отмерени като в балет. Тоя самолет има своето точно място в тоя хангар, както след пет минути — в това небе. Тоя полет е толкова добре изчислен, колкото и пускането на един кораб. Тая бурма, която липсва — това е голяма грешка. Тия крушки от по петстотин свещи, тия точни погледи, тая строгост — всичко е, за да може тоя полет от едно летище до друго, чак до Буенос Айрес или до Сантяго да Чили, да бъде резултат на балистиката, а не дело на случая. За да може въпреки бурите, мъглите, вихрушките, въпреки хилядите примки на пружините на супапите, на кюлбютьора, на материала да бъдат настигнати, задминати, победени по скорост — бързи, най-бързи влакове. И да се стигне за рекордно време до Буенос Айрес или до Сантяго да Чили…
„Готово за път.“
Дават на пилота Бернис един лист — планът на сраженията.
Бернис чете:
Перпинян сигнализира ясно небе, никакъв вятър. Барселона: буря. Аликанте…
Тулуза. 5:45.
Мощните колела премазват подпорите. Шибана от вятъра на перката, тревата до двадесет метра назад сякаш тече. С едно мръдване на ръката Бернис развихря или сдържа бурята.
Сега шумът се засилва на повтарящи се пристъпи, докато се превръща в плътна, почти солидна атмосфера, в която тялото е затворено. Когато пилотът почувствува, че се преизпълва с нещо, неутолено досега, той помисля: „Така е добре.“ Сетне поглежда черната покривка на мотора, опряна в небето, срещу светлината, като гаубица. Зад перката трепти предутринна гледка.
След като подкарва самолета бавно по земята срещу вятъра, дърпа към себе си ръчката на газа. Самолетът, грабнат от перката, се втурва. Първите скокове в пъргавия въздух се смекчават и най-сетне земята сякаш се обтяга и лъсва под колелата като ремък. След като е усетил въздуха: изпърво — неосезаем, сетне — течащ, а сега — солиден, пилотът се подпира в него и възлиза.
Дървесата, ограждащи пистата, откриват кръгозора и се скриват. На двеста метра височина, като се наведе, човек може още да види една детска играчка — кошара, дървета в прави редици, с боядисани къщи, а горите като пухкави кожи: населена земя…
Бернис иска да наведе така гърба си и да постави лакътя си, както е необходимо, за да се чувствува спокоен. Зад него ниските облаци на Тулуза образуват някаква тъмна станционна зала. Сега той по-слабо се противи на самолета, който иска да се издига, и оставя да се развие силата му, която неговата ръка сдържа. С мръдване на китката си той освобождава всеки пристъп, който го повдига и който се разлива в него като вълна.
След пет часа — Аликанте, довечера — Африка. Бернис мечтае. Той е спокоен: „Подредих всичко.“ Вчера беше заминал от Париж с вечерния бърз влак; каква странна ваканция. Той е запазил смътния спомен за някаква мрачна и шумна бъркотия. Ще страда по-късно, но в тоя миг оставя всичко зад себе си, сякаш всичко продължава извън него. В тоя миг му се струва, че се ражда заедно със зората, която възлиза, и че помага — ранобудникът — да се построи тоя ден. Той мисли: „Аз съм само работник, аз установявам пощенската връзка с Африка.“ А за работника, който всеки ден почва да изгражда света, светът започва в тоя ден.
„Подредих всичко…“ Последна вечер в апартамента. Сгънати вестници около купове книги. Изгорени писма, подредени писма, калъфи за мебелите. Всяко нещо обградено, измъкнато от живота му, сложено в пространството. И тая шумна бъркотия в сърцето, която нямаше вече смисъл.
Той се бе приготвил за следната сутрин като за пътешествие. Бе се нагласил за следния ден като за някаква Америка. Толкова още недовършени неща го свързваха със самия него. И изведнъж се бе почувствувал свободен. Бернис почти се плаши, като вижда, че е съвсем свободен, свободен и за смърт.
Под него Каркасон, помощното летище — се отдалечава.
Какъв добре подреден свят и тук — на 3000 метра. Подреден като играчка в кутия. Къщи, канали, пътища — играчки за хората. Свят, разпределен, постлан с плочки, дето всяка нива допира до плет, кошарата — до стена. Каркасон, дето всяка продавачка на галантерия продължава живота на своята прабаба. Смирено оградено щастие. Хубаво подредени във витрината им играчки на хора.
Свят във витрина, премного изложен, премного на показ, наредени в свитата карта градове, които бавната земя носи към него със сигурността на прилив и отлив.
Той мисли, че е сам. Слънцето лъщи върху циферблата на висотомера. Лъчезарно и ледено слънце. Едно натискане на крачното кормило и цялата гледка се отдалечава. Тая светлина е минерална, тая почва изглежда минерална: онова, което създава мекота, благо ухание, крехкостта на живите неща, е унищожено.