Разбра, че е обграден. Всичко щеше да се разреши — добре или зле — сред тая тъмнина.
Да, вярно беше. Понякога при зазоряване той се чувствуваше като болник, който почва да оздравява.
Но каква полза да се втренчва към изток, дето живее слънцето: между тях зееше такава дълбочина от мрак, че човек не би могъл да възлезе из нея.
XIII
— Пощенският самолет от Асунсион върви добре. Към два часа ще бъде тук. Но за пощенския от Патагония, напротив, предвиждаме значително закъснение, тъй като, изглежда, той е затруднен.
— Добре, господин Ривиер.
— Възможно е да не го дочакаме за отлитането на самолета към Европа: щом пристигне пощата от Асунсион, обадете се за нареждания. Бъдете готови.
Ривиер препрочиташе сега телеграмите, с които летищата от Север подпомагаха самолетите. Те съобщаваха, че пощенският самолет за Европа ще има лунен път; „Чисто небе, пълна луна, никакъв вятър.“ Планините на Бразилия, ясно изрязани върху лъчезарното небе, потъваха вдясно със своите пристегнати коси от черни гори сред сребърните талази на морето. Гори, над които неуморно струяха, без да ги оцветят, лунните лъчи. А в морето островите чернееха като разбити кораби. И по целия път все тая неизчерпаема луна — истински извор на светлина.
Ако Ривиер бе заповядал отлитане, екипажът на пощенския самолет за Европа би навлязъл в един сигурен свят, който би блестял меко през цялата нощ. Свят, дето нищо не заплашва равновесието на струпаните от мрачина и светлина маси. Дето не се промъква дори милувката на ония чисти ветрове, които, ако се захладят, могат само в няколко часа да похабят цялото небе.
Но Ривиер се двоумеше пред тая лъчезарност като някой агент по продажба на периметри пред забранени златни полета. Събитията на Юг изкарваха, че Ривиер не е прав, той — единственият защитник на нощните полети.
Едно нещастие в Патагония би дало на противниците му такава силна нравствена позиция, че може би вярата На Ривиер щеше да остане безсилна отсега нататък; защото вярата на Ривиер все пак не бе разклатена: една пукнатина в неговото дело бе допуснала да се случи драма, но драмата сочеше пукнатината и не доказваше нищо друго. „Необходими ми са може би наблюдателни постове на запад… Ще видим тая работа…“
Той продължаваше да мисли: „Имам все същите здрави основания да настоявам на своето и една причина по-малко за възможни злополуки: причината, която сега пролича.“
Неуспехите укрепват силните. За зла чест срещу хората се играе една игра, в която истинският смисъл на нещата важи съвсем малко. Печели се или се губи от външния вид на нещата, бележат се нищожни печалби или загуби. И човек се вижда обвързан от едно само привидно поражение.
Ривиер позвъни.
— Бахиа-Бланка все още ли не ни съобщава нищо по безжичния телеграф?
— Не.
— Викайте летището на телефона. След пет минути той питаше:
— Защо не ни предавате нищо?
— Ние не чуваме пощенския самолет.
— Не се ли обажда?
— Не знаем. Има силна буря. Дори ако той предава, няма да чуем.
— Трелеу чува ли?
— Не чуваме и Трелеу.
— Телефонирайте.
— Опитахме: линията е скъсана.
— Какво е времето при вас?
— Заплашително. На запад и на юг мълнии. Много душно.
— Вятър?
— Още слаб, но така ще е само до десетина минути. Мълниите бързо приближават.
Мълчание.
— Бахиа-Бланка? Чувате ли? Добре. Викайте ни след десет минути.
И Ривиер прелисти телеграмите от южните летища. Всички съобщаваха, че и на тях самолетът не се обажда. Някои вече не отговаряха на Буенос Айрес и върху картата се увеличаваше мястото на замлъкналите области, в които малките градчета изпитваха вече циклона, затворили всичките си врати, и всеки дом на потъмнелите улици беше откъснат от света и загубен като кораб в нощта. Само утрото можеше да ги избави.
Все пак, наведен над картата, Ривиер имаше още надежда, че ще открие някой заслон с чисто небе, защото бе запитал с телеграми полицията на повече от тридесет провинциални града за състоянието на небето и отговорите почваха да пристигат. На разстояние от две хиляди километра радиопостовете имаха заповед, щом някой от тях долови зов от самолета, в тридесет секунди да извести Буенос Айрес, който ще му съобщи да предаде на Фабиен мястото на заслона.
Чиновниците, извикани за един часа през нощта, бяха отишли в канцелариите си. Там те научиха, неизвестно отде, че нощните полети щели може би да бъдат отменени и че дори пощенският самолет за Европа щял да отлети едва заранта. Приказваха тихо за Фабиен, за циклона и най-вече за Ривиер. Те си го представяха там, съвсем близо, смазван все повече и повече от опровержението, което му правеше природата.