Но изведнъж всички гласове млъкнаха: Ривиер се появи на вратата на кабинета си, стегнат в горното си палто, все тъй с шапка, нахлупена над очите, като вечен пътешественик. Той пристъпи спокойно към началника на канцеларията:
— Часът е един и десет, готови ли са книжата на пощенския самолет за Европа?
— Аз… аз мислех…
— Вие не бива да мислите, а да изпълнявате.
Той зави бавно към един отворен прозорец със скръстени на гърба ръце.
Един чиновник отиде при него:
— Господин директоре, ще получим малко отговори. Съобщават ни, че много телеграфни линии във вътрешността са вече прекъснати…
— Добре.
Неподвижен, Ривиер гледаше в нощта.
Така всяка вест носеше заплаха за пощенския самолет. Всеки град, когато — преди прекъсването на линиите — можеше да отговори, съобщаваше за хода на циклона, като за някое нашествие. „Иде от вътрешността, от Кордилерите. Помита всичко по пътя си към морето…“
На Ривиер му се струваше, че звездите са твърде блестящи, въздухът — много влажен. Каква странна нощ! Тя изведнъж почваше да гние на пластове като чудесен плод. Всичките звезди бяха още над Буенос Айрес, но това беше само един оазис, и то за миг. Едно пристанище, но извън възможността за действие на екипажа. Заплашваща нощ, която един лош вятър бе досегнал и заразил с гниене. Нощ, трудна за овладяване.
Някъде в нейните дълбочини един самолет беше в опасност, хората на борда се бъхтеха безсилни.
XIV
Жената на Фабиен се обади по телефона.
Всяка нощ, когато той трябваше да се върне, тя пресмяташе полета на пощенския самолет от Патагония: „Сега отлита от Трелеу…“ После отново заспиваше. Малко по-късно: „Сега трябва да наближава Сан Антонио, трябва да вижда светлините му…“ Тогава ставаше, разтваряше завесите и се вглеждаше в небето: „Всички тия облаци му пречат…“ Понякога месецът се разхождаше като някой овчар. Тогава младата жена отново си лягаше, успокоена от луната, от звездите, от всички тия хиляди присъствия около нейния мъж. Към един часа тя го усещаше по-наблизо: „Той сигурно вече не е много далеч, трябва да вижда Буенос Айрес…“ Тогава пак ставаше и му приготвяше закуска с горещо кафе: „Горе е толкова студено…“ Тя винаги го посрещаше така, като че той слизаше от някой снежен връх: „Не ти ли е студено?…“ — „Съвсем не!“ — „Все пак, постопли се…“ Към един и четвърт всичко биваше готово. Тогава телефонираше.
И тая нощ, както през другите, тя се осведоми:
— Фабиен приземи ли се?
Чиновникът, който слушаше, малко се смути:
— Кой говори?
— Симон Фабиен.
— А! Една минута…
Не смеейки да каже нищо, чиновникът предаде слушалката на началника на канцеларията.
— Кой е там?
— Симон Фабиен.
— А! Какво обичате, госпожо?
— Моят мъж приземи ли се?
Настъпи мълчание, което сигурно изглеждаше необяснимо, и сетне отговориха просто:
— Не.
— Закъснял ли е?
— Да… Ново мълчание.
— Да… закъснял е.
— О!…
Това беше „О!“ на наранена плът. Едно закъснение е нищо… нищо… но когато продължи…
— Ах!… И в колко часа ще бъде тук?
— В колко часа ще бъде тук ли?
Ние… Не знаем. Сега тя се сблъска със стена. Получаваше вече само ехото на своите въпроси.
— Моля ви, отговорете ми! Къде се намира той?…
— Къде се намира той ли? Почакайте…
Тая отпуснатост й причиняваше болка. Там, зад тая стена, ставаше нещо. Най-после се решиха.
— Той е отлетял от Комодоро в деветнадесет часа и тридесет.
— А оттогава?…
— Оттогава ли?… Много е закъснял… Много е закъснял поради лошото време…
— Ах, лошото време!…
Каква несправедливост, какво вероломство на тая празноскитаща над Буенос Айрес луна! Младата жена изведнъж се сети, че да се стигне от Комодоро до Трелеу са предостатъчни два часа.
— И той лети шест часа към Трелеу! Но нали ви изпраща съобщения? Какво казва той?…
— Какво казва ли? Но… естествено в такова време… нали разбирате… неговите съобщения не се чуват.
— В такова време!
— Значи, разбрано, госпожо, ще ви се обадим, щом узнаем нещо.
— Ах! Значи, вие не знаете нищо?…
— Довиждане, госпожо…
— Не! Не! Искам да говоря с директора!
— Господин директорът е много зает, госпожо, той е на заседание…
— Ах! Не ме интересува! Съвсем не ме интересува! Искам да говоря с него!
Началникът на канцеларията избърса потта си:
— Една минута…
Той отвори вратата към кабинета на Ривиер:
— Госпожа Фабиен иска да говори с вас.
„Ето — помисли Ривиер, — ето от какво се страхувах.“ Елементите на чувствата в драмата почнаха да се проявяват. В началото той понечи да ги отстрани: в операционните зали не пускат майките и жените. На корабите, които са в опасност, също тъй не позволяват на чувствата да се проявяват. Те не помагат за спасяването на хората. И все пак се съгласи: