— Свържете я с моя кабинет.
Той чу тоя тих, далечен, треперещ глас и веднага разбра, че не би могъл да й отговори. Би било съвсем безплодно и за двамата да се нападат един друг.
— Моля ви, госпожо, успокойте се. В нашия занаят толкова често се случва дълго да чакаме известия!
Той бе стигнал до оня предел, дето въпросът не е за една малка лична мъка, но за дейността изпяло. Срещу Ривиер се възправяше не жената на Фабиен, а един друг смисъл на живота. Ривиер можеше само да слуша и да жали тоя тих глас, тая толкова тъжна, но неприятелска песен. Защото нито дейността, нито личното щастие не допускат делба: те са враждуващи страни. Тая жена говореше също тъй от името на един абсолютен свят и от името на неговите задължения и права. Светът на лампата, която осветява вечерната маса, светът на плътта, която иска своята плът, светът на цяла родина на надежди, нежности и спомени. Тя искаше да й даде нейната собственост и имаше право. И той, Ривиер, също имаше право, но нищо не можеше да противопостави срещу истината на тая жена. Той откриваше своята собствена истина под светлината на една проста домашна лампа, не изразяваща нищо и нечовешка.
— Госпожо…
Тя вече не го слушаше. Нему се струваше, че се е строполила почти в нозете му, след като бе изтощила слабите си юмруци да удря стената.
Веднъж, когато се бяха навели над един ранен до новостроящ се мост, един инженер каза на Ривиер: „Струва ли тоя мост едно премазано човешко лице?“ Ни един от селяните, за които се правеше тоя път, не би приел, за да не заобикаля до следния мост, да обезобрази това страшно лице. И все пак хората строят мостове. Инженерът бе добавил: „Общият интерес е съвкупност от частните интереси: нищо повече от това не може да го оправдае.“ „И все пак — отговори му по-късно Ривиер, — дори човешкият живот да няма цена, ние винаги действуваме така, като че има нещо, което надхвърля по стойност човешкия живот… Но какво е то?…“
И мислейки за екипажа, сърцето на Ривиер се сви. Човешката дейност, дори за постройката на мост, прекършва щастието. Ривиер не можеше все още да не се пита: „В името на какво?“
„Тия хора — мислеше той, — които може би ще изчезнат, биха могли да живеят щастливи.“
Виждаше склонени лица в златното светилище на лампите вечер. В името на какво ги изтръгнах аз оттам?
В името на какво ги бе изтръгнал той от личното щастие? Най-първият закон не е ли да закриляш тъкмо това щастие? А той го пречупваше. И все пак някой ден златните светилища се разсейват съдбовно като миражи. Старостта и смъртта ги разрушават, и то по-безжалостно, отколкото самият той. Може би има нещо друго, което трябва да бъде спасено и което е по-трайно; може би за спасяването тъкмо на тая част от човека се трудеше Ривиер? Защото иначе дейността не се оправдава.
„Да обичаш, само да обичаш — каква безизходност е това!“
Ривиер имаше неясното чувство за някакъв дълг, по-силен от дълга да обича. Или пък то беше също така някаква нежност, съвсем различна от другите. Минаха през ума му тия думи: „Въпросът е да ги направим вечни…“ Къде беше ги чел? „Онова, което гоните, умира у вас самите.“ Спомни си един храм на бога на слънцето, издигнат в Перу от някогашните инки. Изправените върху планината камъни. Без тях какво би останало от могъщата цивилизация, която тежеше като угризение с тежестта на тия камъни върху днешния човек? „В името на каква суровост или в името на каква странна любов водачът на някогашните народи, принуждавайки тия тълпи да съзидат тоя храм на планината, ги застави да издигнат своята вековечност?“ Ривиер отново мислено видя тълпите в малките градчета, които се въртят вечер около беседката за градската музика: „Такъв род щастие, такъв хомот…“ — помисли той. Водачът на някогашните народи ако не е имал жалост към страданието на човека, имал е поне безкрайна жалост към смъртта му. Не за неговата лична смърт, но жалост към вида, който ще бъде заличен от пясъчното море. И той повеждаше народа си, за да издигне поне камъни, които пустинята нямаше да затрупа.
XV
Може би това сгънато на четири листче ще го спаси: Фабиен го разгъваше, стиснал зъби.
„Невъзможно е да се разберем с Буенос Айрес. Аз не мога дори да боравя с уредите, искри пращят по ръцете ми.“
Раздразнен, Фабиен помисли да отговори, но щом ръцете му оставиха командните лостове, за да пише, нещо като могъща вълна мина през тялото му: въздушното клатушкане го издигна заедно с тия пет тона метал и го люшна надолу. Той се отказа от намерението си.