И тъкмо в тоя миг, в един процеп на бурята, светнаха над главата му като смъртна примамка в капан няколко звезди.
Той много добре разбра, че това е примамка: виждаш в дупката три звезди, възлизаш към тях, сетне не можеш вече да слезеш и оставаш там да хапеш звездите…
Ала неговият глад за светлина бе толкова силен, че той възлезе.
XVI
Той възлезе и сега вече по-лесно намаляваше люшканията, благодарение на ориентацията от звездите. Техният бледен магнит го привличаше. Толкова дълго се бе измъчвал в гонитба за светлина, че сега не би изпуснал и най-смътната. Дори светлината на някоя странноприемница би го накарала да се усети богат и той би се въртял до смъртта си около тоя знак, за който жадуваше. И ето че сега възлизаше към полетата на светлината.
Той възлизаше постепенно и спираловидно в тоя кладенец, който се бе отворил и отново се затваряше под него. И колкото повече се издигаше, облаците загубваха своята черна кал, той минаваше през тях и те се превръщаха във все по-чисти и по-бели вълни. Фабиен изскочи над тях.
Изненадата му бе необикновена: светлината беше толкова силна, че го ослепяваше. За няколко мига трябваше да затвори очи. Той не би повярвал никога, че облаците и нощта могат да ослепяват с блясъка си. Но пълната луна и всички съзвездия ги превръщаха в лъчезарни вълни.
Още в същия миг, когато изплува нагоре, самолетът изведнъж се намери в някакъв покой, който изглеждаше необикновен. Ни един талаз не го наклоняваше. Като лодка, минала вълнолома, той влизаше в закътаните води. Бе се озовал в някаква част на небето — непозната и затулена — като заливите на щастливите острови. Долу, под него, бурята създаваше един друг свят — три хиляди метра дълбок, в който препускаха ветрища, дъждовни вихрушки, мълнии, ала към звездите тя обръщаше лице от кристал и от сняг.
Фабиен мислеше, че е стигнал до странни звездни предели, защото всичко ставаше лъчезарно — ръцете му, дрехите, крилата. Защото светлината не слизаше от звездите, а се излъчваше изпод него, около него — от тия бели натрупани запаси.
Облаците под него възвръщаха всичкия сняг, който получаваха от луната. Тия вдясно и вляво, високи като кули — също. Мляко от светлина течеше наоколо и къпеше екипажа. Фабиен се обърна и видя, че радистът се усмихва.
— Сега сме по-добре — извика той.
Ала гласът се губеше в шума на полета и само усмивките ги свързваха един с друг.
„Аз съм съвсем побъркан — мислеше Фабиен, — че се усмихвам: ние сме загубени.“
И все пак хиляда тъмни ръце го бяха пуснали, бяха развързали въжетата, както развързват затворник и го оставят да върви за малко сам между цветя.
„Премного хубаво“ — мислеше Фабиен. Той бродеше между звездите, струпани нагъсто като в някоя съкровищница, в един свят, дето нямаше нищо друго живо, абсолютно нищо друго освен него, Фабиен, и другаря му. И двамата подобни на крадци от приказките, зазидани в стаята на съкровищата, отдето никога не ще могат да излязат.
Сред тия заледени скъпоценни камъни те бродят — безпределно богати, но осъдени.
XVII
Един от радистите на Комодоро Ривадавиа, летище в Патагония, направи внезапно движение и всички, които бдяха безпомощно в поста, се събраха около него и се наведоха.
Те се навеждаха над бяла, слабо осветена хартия. Ръката на радиста се колебаеше още и моливът се клатушкаше. Ръката на радиста държеше още пленените думи, но пръстите вече трепереха.
— Бури ли?
Радистът кимна „да“ с глава. Пращенето пречеше да се разбира.
После той отбеляза няколко неразгадаеми знака. После думи. И най-после текстът можа да се възстанови:
„Блокирани сме на три хиляди метра над бурята. Летим право на запад към вътрешността, защото се бяхме отклонили към морето. Под нас всичко е задръстено. Не знаем дали още не летим над морето. Съобщете дали бурята върлува и във вътрешността.“
За да стигне тая телеграма в Буенос Айрес, трябваше да се предава поради бурите от пост на пост. Съобщението вървеше в нощта като огън, запалван от кула на кула. Буенос Айрес поръча да отговорят:
— Буря в цялата вътрешност. Колко бензин ви остава?
— За половин час.
И тия думи — от дежурен на дежурен — стигнаха до Буенос Айрес.
Преди да изтекат тридесет минути, екипажът бе осъден да потъне в циклона, който щеше да го запрати на земята.
XVIII
И Ривиер размисля. Той няма вече надежда: тоя екипаж ще потъне някъде в нощта.
Ривиер си спомня нещо, което му бе направило силно впечатление през неговото детинство: трябваше да пресушат едно езерце, за да се намери един труп. Така и сега — няма да се намери нищо, докато тая маса от мрак не изтече от повърхността на земята, докато не се покажат под светлината пясъците, равнините, житата. Може би прости селяни ще намерят две деца, като заспали, с лакти, сгънати пред лицето, лежащи върху тревата и златото на това спокойно дъно. Ала нощта ще ги е удавила.