Ривиер мисли за съкровищата, погребани в дълбочините на нощта, както в приказните морета… Тия ябълкови дървета на нощта, очакващи деня с всичките си цветове, цветове, които не служат още за нищо. Нощта е богата, изпълнена с благоухания, със спящи агнета и цветя, които още не са оцветени.
Постепенно ще възлязат към деня тучните бразди, мокрите гори, свежите люцернови ливади. Ала сред хълмовете, сега вече не враждебни, сред ливадите и агнетата, сред кротостта на света две деца ще изглеждат заспали. И нещо ще се е преляло от видимия свят в другия.
Ривиер знае, че жената на Фабиен е тревожна и нежна: тая любов току — що й е била дадена, и то за кратко време, като играчка на бедно дете.
Ривиер мисли за ръката на Фабиен, която за още няколко минути държи участта на пилота в командните лостове на самолета. Тая ръка, която е галила. Тая ръка, която е досягала една гръд и като божествена ръка е отнемала оттам безпокойството. Тая ръка, която е досягала едно лице и го е преобразявала. Тая ръка, която бе чудодейна.
Фабиен се рее над велелепието на море от облаци и нощ, но по-долу е вечността. Той е изгубен сред съзвездията, които единствен обитава. Още държи в ръце света и го люлее, притиснал го до гърдите си. Стиска в кормилото тежестта на човешкото богатство и безнадежден, разхожда от една звезда до друга безполезното съкровище, което все пак ще трябва да предаде…
Ривиер мисли, че някакъв радиопост го слуша още. Само една музикална вълна, само една миньорна модулация свързва още Фабиен със света. Ни едно стенание. Ни един вик. Но най-чистият звук, който някога е създавала безнадеждността.
XIX
Робино го изтръгна от самотията му:
— Господин директоре, помислих… би могло може би да се опита…
Той нямаше какво да предложи, но засвидетелствуваше така своето добро желание. Толкова би желал да намери някакво разрешение и го търсеше донейде така, както се търси решението на ребус. Той винаги намираше разрешения, в които Ривиер никога не се вслушваше: „Видите ли, Робино, в живота няма разрешения. Има сили, които действуват: човек трябва да съзнава това и разрешенията идват сами.“ Така Робино ограничаваше ролята си да създава действуваща сила сред съсловието на механиците. Една скромна действуваща сила, която предпазваше от ръжда главините на перките.
Ала събитията през тази нощ бяха заварили Робино обезоръжен. Неговото звание на инспектор нямаше никаква власт над бурите, нито над един призрачен екипаж, който наистина не се домогваше сега до възнаграждението за точност, но за да избегне единственото наказание, което унищожаваше всички наказания на Робино — именно смъртта.
И безполезен, Робино бродеше сега без работа из канцелариите.
Жената на Фабиен помоли да съобщят, че е дошла. Тласкана от тревога, тя чакаше в канцеларията на чиновниците, докато Ривиер я приеме. Чиновниците дигаха скритом очи към лицето й. От това тя усещаше нещо като срам и гледаше с боязън наоколо си: тук всичко я отричаше. Хората, които продължаваха работата си, като че стъпваха по човешко тяло, преписките, дето човешкият живот и човешкото страдание оставяха само утайка от сурови числа. Тя диреше белези, които биха й казали нещо за Фабиен; в къщи, у тях, всичко сочеше отсъствието му: полуразкритото легло, приготвеното кафе, китката цветя… Но не откри никакъв белег. Всичко тук беше против съжалението, против приятелството, против спомена. Едничките думи, които чу — защото никой не говореше високо пред нея, — бе ругатнята на един чиновник, който искаше някакво бордеро: „… Бордерото за динамото — дявол го взел! — което изпращаме в Сантос!“ Тя дигна очи към тоя човек с израз на безпределно учудване. После изви поглед към стената, дето висеше карта. Устните и едва-едва потреперваха.
Тя със стеснение отгатваше, че носи тук една враждебна истина и почти съжаляваше, че е дошла, би искала да се скрие и се въздържаше да не кашля и да не плаче от страх, че още повече ще я забележат. Тя чувствуваше, че не е на мястото си тук, непристойна, като че беше гола. Ала нейната истина беше толкова силна, че беглите погледи непрекъснато се извръщаха скритом, за да прочетат тая истина по лицето и. Тая жена беше много хубава. Тя разкриваше на мъжете свещения свят на щастието. Тя караше да се почувствува какви възвишени неща, без да се съзнава това, биват засягани от една дейност. Пред толкова много погледи тя притвори очи. Тя откриваше на хората какъв покой — без те сами да съзнават — могат да разрушат.