Ривиер я прие.
Тя идеше да защити несмело своите цветя, своето приготвено кафе, своята млада плът. В тоя още по-студен кабинет устните и отново започнаха да потреперват слабо. Сега в тоя друг свят, който не изразяваше нищо, тя сама откриваше своята собствена истина. Всичко, което се надигаше в нея — любовта и толкова пламенна, че изглеждаше почти дива, предаността и, — всичко и се струваше, че приема тук образа на нещо безочливо и егоистично. Поиска и се да избяга:
— Аз ви преча…
— Госпожо — каза Ривиер, — вие не ми пречите. Но за зла чест, на вас и на мене не ни остава нищо друго, освен да чакаме.
Тя мръдна рамене и Ривиер разбра смисъла: „За какво ми е лампата, сложената вечеря, цветята, всичко, което ще намеря отново в къщи…“ Веднъж една млада майка бе признала на Ривиер: „Аз още не мога да проумея смъртта на детето си. Дребните неща — те именно са най-трайни: тия негови дрешки, които намирам дори когато се събудя нощем, нежността, която въпреки всичко бликва в сърцето ми, сега вече безполезна, както и млякото ми…“ Така и за тая жена смъртта на Фабиен ще започне едва от утре, ще се чувствува във всяко действие и във всяко нещо — сега вече ненужни. Фабиен дълго време ще напуска дома си. Потънал в дълбока жалост, Ривиер мълчеше.
— Госпожо…
Младата жена си тръгна с почти смирена усмивка, несъзнаваща своето собствено могъщество.
Ривиер седна натежал.
„Но тя ми помага да открия онова, което дирех…“
Той почукваше разсеяно с пръсти осведомителните телеграми от северните летища. И мислеше:
„Ние не искаме да бъдем вечни, но да не виждаме, че действията и нещата изведнъж загубват смисъла си. Защото пустотата, която ни обкръжава тогава, изпъква изведнъж…“
Погледът му падна на телеграмите:
„И ето отгде се промъква в нас смъртта: от тия съобщения, които нямат вече смисъл…“
Той съгледа Робино. Тоя посредствен момък, сега безполезен, нямаше вече смисъл. Ривиер му каза почти грубо:
— Аз ли трябва да ви дам работа?
Сетне бутна вратата, която водеше към залата на чиновниците, и отсъствието на Фабиен го сепна, отсъствие, което ставаше очевидно от белезите, които госпожа Фабиен и да бе видяла, не би могла да разбере. Картончето на РБ–903 — самолета на Фабиен, личеше вече на стенното табло в стълбеца на материали, с които не може да се разполага. Чиновниците, които приготвяха книжата на пощенския самолет за Европа, знаейки, че той ще закъснее, работеха зле. От площадката на летището искаха по телефона нареждания за служещите, които дежуреха сега без цел. Вървежът на живота се бе забавил. „Ето я смъртта!“ — помисли Ривиер. Делото му приличаше на повреден платноход в безветрие сред морето. Той чу гласа на Робино:
— Господин директоре… те се бяха оженили едва преди шест седмици…
— Вървете да работите.
Ривиер извади часовника си и изгледа по същия начин чиновниците и освен чиновниците — общите работници, механиците, пилотите, всички, които с вярата на строители му бяха помагали] в неговото дело. Помисли за малките някогашни градчета, които, чувайки да се говори за „острови“, си построяваха по един кораб. За да го натоварят със своята надежда. За да могат хората да видят как надеждата им надува платна към морето. Израсли, надхвърлили себе си, освободени чрез един кораб. Може би целта не оправдава нищо, но дейността освобождава човека от смъртта. Тия хора ще продължават да живеят чрез своя кораб.
И Ривиер също тъй ще се бори със смъртта, когато даде на телеграмите техния цялостен смисъл, когато предаде на дежурните тревогата на тия телеграми, и на пилотите — тяхната драматична цел. Когато животът съживи това дело, както вятърът съживява платнохода в морето.
XX
Комодоро Ривадавиа вече не чува нищо, но двадесет минути по-късно Бахиа-Бланка на хиляда километра по-далеч хваща второ съобщение:
„Слизаме. Навлизаме в облаците…“
После в радиопоста на Трелеу се явиха тия думи от един неясен текст:
„… нищо не се вижда…“
Късите вълни са такива. Някъде ги хващат, а тук — нищо не се чува. Сетне без причина всичко се променя.
Тоя екипаж, за който не знаят къде се намира, се появява вече на живите извън пространството, извън времето и по белите листове на радиопоста пишат не хора, а призраци.
Дали е изчерпан бензинът, или играейки преди падането последната си карта, пилотът се мъчи да кацне на земята, без да се сблъска?
Гласът на Буенос Айрес нарежда на Трелеу: