„Попитайте го за това.“
Приемателният пост на безжичния телеграф прилича на лаборатория: никел, мед, манометри, мрежа от проводници. Дежурните радисти, мълчаливи, в бели престилки, сякаш са се навели само над някакъв опит.
С тънките си пръсти те досягат уредите, изследват магнетичното небе, те са магьосници, които търсят златната жила.
— Не отговарят ли?
— Не отговарят.
Те биха хванали може би тоя звук, който би бил признак на живот. Ако самолетът и неговите бордови светлини възлязат до звездите, те ще чуят може би как пее тая звезда.
Секундите текат. Текат наистина като кръв. Дали полетът продължава още? Всяка секунда отнема една вероятност. И ето че времето, което тече, като че руши. Също както за двадесет века то улучва някой храм, проправя си път в гранита и разсипва храма в прах, ето ги сега тия разрушаващи векове как се събират във всяка секунда и заплашват един екипаж.
Всяка секунда отнася по нещо. Гласа на Фабиен, смеха на Фабиен, неговата усмивка. Тишина изпълва площадката на летището. Тишина, все по-тежка и по-тежка, която ляга над тоя екипаж като тежестта на море.
Тогава някой казва:
— Един часът и четиридесет. Краен предел за бензина. Не е възможно да летят още.
И настъпва покой.
Нещо горчиво и блудкаво достига до устните, както в края на пътешествие. Нещо е станало, за което човек не знае нищо, нещо — малко безутешно. И сред всичкия този никел и медни артерии се чувствува същата тъга, която цари над разрушените фабрики. Целият този материал сега е тежък, безполезен и чужд: тежест на мъртви клони.
Не остава друго, освен да се чака денят.
След няколко часа цяла Аржентина ще изплува в деня, а тия хора остават там като на някой песъчлив бряг, с лица към мрежата, която измъкват, която измъкват бавно и за която не знаят още какво съдържа.
В своя кабинет Ривиер изпитва същото отслабване на напрежението, каквото се случва при големи бедствия, когато съдбоносното събитие освобождава човека. Той е дигнал на крак полицията на цяла област. Повече нищо не може да направи; трябва да се чака.
Но дори в дом на мъртъвци трябва да цари ред. Ривиер прави знак на Робино:
— Телеграма за летищата на север: „Предвиждаме значително закъснение на пощата от Патагония. За да не закъснява много пощата за Европа, ще задържим пощата от Патагония за следния пощенски самолет към Европа.“
Той се понавежда напред. Но прави усилие и си спомня нещо: то беше важно. Ах, да! И за да не го забрави, казва:
— Робино.
— Моля, господин Ривиер?
— Ще напишете едно нареждане. „Забранява се на пилотите да надхвърлят хиляда и деветстотин обръщания! Съсипват ми моторите.“
— Добре, господин Ривиер.
Ривиер още повече се прегърбва. Преди всичко потребно му е да остане сам.
— Хайде, Робино, вървете, стари другарю…
И Робино се уплашва от това равенство пред призраците.
XXI
Робино бродеше сега меланхолично из канцелариите. Животът на дружеството бе спрял, защото пощенският самолет, предвиден за два часа, щеше да бъде отменен и щеше да тръгне едва на сутринта. Чиновниците със заключени лица дежуреха още, но това дежурство беше безполезно. Получаваха се все така ритмично метеорологични съобщения от летищата на север, но техните „чисти небеса“ и техните „пълнолуния“, и техните „никакъв вятър“ събуждаха сега образа на някакво безплодно царство. Пустиня от луна и камъни. Робино, без сам да знае защо, прелистваше една преписка, над която работеше началникът на тая канцелария, когато видя, че началникът, изправен насреща му, с безочливо уважение очакваше той да му я върне. Искаше да каже: „Когато обичате, разбира се… но тая преписка е моя…“ Това държане на подчинения засегна инспектора, но не му хрумна нищо да възрази и раздразнен, той му подаде преписката. Началникът на канцеларията се върна на мястото си с голямо достойнство. „Трябваше да го пратя да се поразходи“ — помисли си Робино. И за да запази достойнството си, той направи няколко крачки, мислейки за драмата. Тая драма би повлякла падането в немилост на една цяла политика и тогава Робино щеше двойно да съжалява.
Сетне видя образа на Ривиер, затворен там в своя кабинет, и си спомни думите, които му бе казал: „Стари другарю…“ Никога никой човек не бе оставал до такава степен без опора. Робино усети голяма жалост към него. Той прехвърли в главата си няколко израза, смътно предназначени да покажат съжаление, да облекчат. Някакво чувство, което му се струваше много хубаво, го вълнуваше. И тогава той почука тихичко на вратата. Не получи отговор. Той бутна вратата. Ривиер беше там. За първи път Робино влизаше при Ривиер почти като при равен, нещо като приятел, нещо — както той си мислеше — като подофицер, който отива под куршумите при ранения генерал, придружава го в поражението и става негов брат в изгнанието. „Каквото и да се случи, аз съм с вас“ — като че искаше да каже Робино.