— Внимавай, нощ е това, ей!
Той не чу съвета на другаря си. С ръце в джобовете, с глава нагоре — с лице към облаците, към планините, реките и моретата, той почна тихичко да се смее. Тих смях, който обаче минаваше през него, както лек ветрец през листата на дърво, и го караше да потръпва цял. Тих смях, но много по-силен от облаците, от планините, от реките и от моретата.
— Какво те е прихванало?
— Тоя глупак Ривиер ме… си въобразява, че съм се уплашил!
XXIII
За една минута той ще мине над Буенос Айрес и Ривиер, който начева пак борбата, иска да го чуе. Да го чуе как се заражда, бръмчи и заглъхва като страшните стъпки на войска в поход между звездите.
Ривиер, скръстил ръце, минава между чиновниците. До един прозорец спира, ослушва се и мисли.
Ако бе отменил само един полет, каузата на нощните полети беше загубена. Но изпреварвайки слабите, които утре щяха да го отрекат, Ривиер изпрати през нощта тоя друг екипаж.
Победа… поражение… тия думи нямат никакъв смисъл. Животът е над тия образи и дори приготвя нови образи. Понякога победата отслабва един народ, а поражението пробужда друг. Поражението, което бе претърпял Ривиер, бе може би едно обвързване, което приближаваше истинската победа. Само събитието, което е в ход, има цена.
В пет минути постовете на безжичния телеграф ще предизвестят летищата. По хиляда и петстотинкилометровата мрежа трепетът на живота ще разреши всички въпроси.
Една песен от хармониум вече възлиза: самолетът.
И Ривиер с бавни стъпки се връща към работата си между служителите, които се навеждат под неговия суров поглед. Ривиер Велики, Ривиер Победителя, който носи своята тежка победа.
Земя на хората
Анри Гийоме, другарю мой, посвещавам ти тая книга.
Земята по-продължително от всички книги ни учи да познаем себе си. Защото тя ни се съпротивява. Човек открива себе си, когато премери сили с някое препятствие. Но за да сполучи в това, нему е потребно сечиво. Потребно му е ренде или плуг. Когато оре, селянинът изтръгва малко по малко някои тайни от природата и истината, която освобождава така, е всеобща. Тъй и самолетът, сечивото на въздушните линии, намесва човека във всички стари проблеми.
Пред очите ми е винаги видението на моята първа нощ на полет над Аржентина, тъмна нощ, в която блещукаха, уединени като звезди, редките светлинки, пръснати в равнината.
Всяка от тях — сред тоя океан от тъмнини — сочеше чудото на едно човешко съзнание. В онова жилище четяха, размисляха, доверяваха си интимни неща един другиму. Там, в другото, се опитваха може би да изследват пространството, изтощаваха се в пресмятания за мъглявините на Андромеда. Оттатък се любеха. Далеч един от друг светеха в полето тия огньове, които искаха някой да ги поддържа.
Всички, дори най-скромните — поетът, учителят, дърводелецът. Но сред тия живи звезди колко много затворени прозорци, колко угаснали звезди, колко заспали хора!…
Трябва да опитаме да се съберем отново. Трябва да се помъчим да се свържем с някои от тия огньове, които пламтят далеч един от друг в полето.
I
Въздушната линия
Беше през 1926 година. Току — що бях постъпил като млад пилот на работа в дружество „Латекоер“, което след „Аеропостал“ и „Ер-Франс“ беше осигурило връзката Тулуза — Дакар. Там учех занаята. Както другарите, на свой ред аз изкарвах там чиракуването, което новаците трябваше да изкарат, преди да имат честта да пренасят пощата. Опити със самолети, местения от Тулуза до Перпинян, тъжни уроци по метеорология в дъното на един хангар. Живеехме в боязън от планините на Испания, които още не познавахме, и в почит към дядките.
Ние намирахме тия дядки в гостилницата, избухливи, винаги на разстояние от нас, давайки ни твърде извисоко съветите си. И когато някой от тях се връщаше от Аликанте или Казабланка, с измокрен от дъжда кожен комбинезон, и ни заварваше късно, а някой от нас го запитваше стеснително за пътуването му, неговите къси отговори през дните на бури създаваха за нас един приказен свят, изпълнен с примки, с въздушни ями, с внезапно изникнали стръмни крайбрежни скали, с въртопи, които биха изкоренили кедри. Черни дракони пазеха входа на долините, снопове мълнии увенчаваха планинските върхове. Дядките умело поддържаха нашата почит. Но от време на време, почитан за вечни времена, някой от тях не се връщаше вече.
Спомням си едно такова връщане на Бюри, който след това се уби в Дорбиерите. Тоя стар пилот току — що бе седнал между нас и ядеше уморено, без да проговори, с рамене, още смазани от напрежението. Беше вечерта на един от ония лоши дни, през които по цялата въздушна линия, от единия край до другия, небето е гнило и когато на пилота му се струва, че планините се въртят в кал подобно развързани оръдия, които преораваха палубите на едновремешните платноходи. Гледах Бюри, преглъщах слюнката си и накрая се осмелих да го попитам дали полетът му е бил труден. С набърчено чело, наведен над чинията си, Бюри не чу. През лошо време в откритите самолети летецът се накланя извън предпазното стъкло, за да вижда по-добре, и плесниците на вятъра дълго след това свирят в ушите му. Най-сетне Бюри дигна глава, изглежда, че ме чу, че си спомни и неочаквано избухна в ясен смях. И тоя смях съвсем ме слиса, защото Бюри рядко се смееше, а тоя кратък смях озаряваше извътре неговата умора. Той не даде никакво друго обяснение за своята победа, наведе глава и продължи да дъвче мълчаливо. Но в полузрака на гостилницата, между дребните чиновници, които подкрепят тук своите мънички дребни умори, тоя другар с натежали плещи ми се стори обвеян с някакво странно благородство; под неговата груба черупка прозираше ангелът, който бе победил дракона.