Всеки от другарите така в някоя подобна утрин е почувствувал в себе си как под уязвимия подчинен чиновник, още зависим от лошото разположение на тоя инспектор тук, се ражда оня, който е отговорен за пощата до Испания и Африка, как се ражда оня, който само след три часа ще настъпи срещу мълниите на дракона от Хоспиталет… който само четири часа по-късно, след като е победил дракона, ще реши — сега вече напълно свободен — дали да завие към морето, или да превземе с пристъп направо височините на Алкои, който ще преговаря с бурята, с планината, с океана.
Всеки от другарите, размесен също така с безименните пътници в колата под тъмното зимно небе на Тулуза, е почувствувал в някоя подобна сутрин как израства в него господарят, който пет часа по-късно, след като е оставил зад себе си дъжда и снеговете на севера, отпъждайки назад зимата, ще забави мотора и ще почне да се спуска в разгара на лятото под ослепителното слънце на Аликанте.
Тоя стар автобус е изчезнал, но неговата неприветливост, неговото неудобство са още живи в спомена ми. Той символизираше необходимата подготовка към суровите радости на нашия занаят. Всичко тук бе изпълнено с поразителна сдържаност. Спомням си как три години по-късно научих, без да бяха разменени и десет думи, за смъртта на пилота Лекривен, един от стоте другари по въздушната линия, които в някой мъглив ден или мъглива нощ бяха получили вечния си отпуск.
Беше три часът заранта, цареше същото мълчание, когато чухме директора, невидим в тъмното, че извишава глас към инспектора:
— Лекривен не се е приземил тая нощ в Казабланка.
— А! — отвърна инспекторът. — А?
И изтръгнат от дрямката си, той се помъчи да се разбуди, да покаже усърдието си и добави:
— А! Да? Значи, не е успял да прелети? Или се е върнал?
На което от дъното на автобуса отговориха просто:
— Не.
Ние почакахме продължението, но не се чу нито дума повече. И с всяка нова минута ставаше все по-очевидно, че след това „не“ няма да има друга дума, че това „не“ беше отговор на проверка, че Лекривен не само не бе кацнал в Казабланка, но че вече никога и никъде нямаше да кацне.
Така през тая сутрин, в утрото на моя първи полет с пощата, аз се подчинявах на свой ред на свещените обреди в занаята и чувствувах, че ми липсва увереност, гледайки през стъклата лъскавото шосе, дето се отразяваха фенерите. Виждаха се как бягат по локвите като палмови листа големи бразди от вятъра. И си мислех:
„Наистина… за първото си пътуване с пощата… наистина… нямам голям късмет.“ Дигнах очи към инспектора:
— Дали е лошо времето?
Инспекторът хвърли безизразен поглед към прозореца.
— От това не може да се разбере — промърмори най-сетне той.
А аз се питах по какво ли тогава би се познало лошото време. Предната вечер с една само усмивка Гийоме бе заличил всички лоши поличби, с които ни угнетяваха Дядките и които сега си припомнях: „Който не познава линията камък по камък, ако срещне снежна буря, тежко му… О! Да! Тежко му!…“ Тям им трябваше да пазят достойнството си и те клатеха глави, гледайки ни със стесняващо съжаление, като че ни жалеха заради невинното ни простосърдечие.
И наистина за колцина от нас досега тоя автобус не бе послужил като последно убежище? За шестдесет, осемдесет? Возени от същия мълчалив шофьор през някоя дъждовна сутрин. Оглеждах се наоколо си: светли точки блестяха в тъмнината, цигарите сочеха хора, които размислят. Скромни размисли на остарели чиновници. На колцина от нас тия спътници не са били последните изпращачи?
Аз долавях също онова, което те си доверяваха полугласно. То се отнасяше за болести, за пари, за тъжни домашни грижи. То сочеше стените на безцветния затвор, дето тия хора бяха заключени. И изведнъж пред мен се яви образът на съдбата.
Стари чиновнико, другарю мой, който си тук, никой никога не те е накарал да се измъкнеш навън и ти съвсем не си отговорен за това. Ти изгради своя покой, запушвайки, както правят термитите, с цимент всички пролуки към светлината. Ти си се свил на топка в твоето буржоазно спокойствие, в твоите навици, в задушващите обреди на твоя провинциален живот, ти издигна тая мъничка крепост срещу ветрищата, срещу приливите и срещу звездите. Ти съвсем не искаш да се тревожиш от големите въпроси, ти твърде много се мъчи, докато забравиш своето качество на човек. Ти съвсем не си жител на блуждаеща планета, ти не си задаваш въпроси без отговор: ти си просто дребен тулузки буржоа. Никой, когато още е било времето за това, не те е разтърсил за раменете. Сега глината, от която си омесен, е изсъхнала и се е втвърдила и никой не би могъл вече да събуди заспалия музикант или поета, или астронома, които може би са живели отначало в тебе.